Когато се раждат грешните мечти: История за очакванията на баба

– Момче ли? – гласът на майка ми прониза болничната стая като ледено острие. Лежах още с разтреперани ръце, с малкия Даниел сгушен до гърдите ми, а тя стоеше до леглото, стиснала чантата си така, сякаш вътре държеше всичките си разбити мечти. – Ами… Надявах се този път да е момиче, Мария. Знаеш колко исках внучка.

Сълзите ми се смесиха с потта по челото. Не знаех какво да кажа. Бях изтощена, щастлива, уплашена – и изведнъж виновна. Виновна, че не съм сбъднала мечтата на майка ми. Виновна, че синът ми не е момиче. Виновна, че не мога да бъда дъщерята, която тя искаше.

– Мамо, важното е, че е здрав – прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха. Тя не ме чу. Или не искаше да чуе. Погледна ме с онзи неразбиращ, укорителен поглед, който познавах от дете. Сякаш пак бях малката Мария, която не може да върже обувките си достатъчно бързо, не може да изкара шестица по математика, не може да бъде „като другите деца“.

След изписването от болницата майка ми не дойде у дома. Не донесе супа, не помогна с бебето, не ме прегърна. Баща ми се обади веднъж, плахо, да попита дали имаме нужда от нещо, но после замълча. Съпругът ми, Петър, се опитваше да ме утеши, но и той беше объркан. – Ще ѝ мине – казваше. – Просто е разочарована. Но аз усещах, че не е само разочарование. Беше нещо по-дълбоко, по-студено. Сякаш съм я предала.

Седмици наред се борех с безсънието, с плача на Даниел, с тишината на телефона. Всяка вечер се питах: „Какво не направих както трябва? Защо не мога да бъда достатъчна?“ Веднъж, докато люлеех Даниел в три през нощта, си спомних как майка ми ми разказваше за своята майка – баба Катя, която цял живот е мечтала да има внучка, да ѝ предаде рецептите, да ѝ даде златната гривна. Майка ми никога не е получила тази гривна. Сякаш сега искаше да поправи миналото чрез мен.

Един ден, докато разхождах Даниел в парка, срещнах съседката леля Станка. – Къде е майка ти, Марийче? – попита тя. – Не идва ли да ти помага? – Не – отвърнах, а гласът ми трепереше. – Не иска да вижда Даниел. – Ех, тия баби – поклати глава леля Станка. – Понякога забравят, че децата не са тук, за да сбъдват нашите мечти.

Думите ѝ ме удариха като гръм. Дали и аз някога ще бъда такава майка? Дали ще очаквам от Даниел да ми върне нещо, което съм изгубила? Вечерта, когато Петър се прибра, му разказах всичко. – Не мога повече така – казах. – Чувствам се сама. – Не си сама – прегърна ме той. – Имаш мен и Даниел. Но знаех, че липсата на майка ми е като празна стая в сърцето ми.

Минаха месеци. Майка ми не се обаждаше. На рождения ми ден получих картичка с надпис: „Честит рожден ден, Мария. Пожелавам ти щастие.“ Без подпис, без обич, без покана. Седях на масата, гледах тортата и се чудех дали някога ще бъда достатъчно добра за нея.

Една вечер, когато Даниел беше на шест месеца, телефонът звънна. – Мария, трябва да поговорим – каза майка ми. Гласът ѝ беше уморен, почти отчаян. – Може ли да дойда утре? – Да – отвърнах, макар че сърцето ми се сви от страх.

На следващия ден тя влезе в апартамента ни, по-стара и по-слаба, отколкото я помнех. Седна на дивана, погледна Даниел, който се усмихваше от кошарката си, и избухна в сълзи. – Прости ми, Мария – прошепна. – Толкова съм глупава. Толкова години живях с мисълта, че ако имам внучка, ще поправя нещо в себе си. Но виждам, че съм наранила теб. И този малък ангел, който няма никаква вина.

Сълзите ми потекоха отново. Прегърнах я, а Даниел протегна ръчички към нас. За първи път от месеци се почувствах цяла. – Мамо, и аз съм те наранила, като не ти казах колко ми липсваш – казах. – Но не мога да бъда нечия мечта. Мога да бъда само себе си.

От този ден започнахме да градим наново връзката си. Не беше лесно. Имаше дни, в които майка ми пак се затваряше в себе си, в които аз се ядосвах, че не може да приеме живота такъв, какъвто е. Но Даниел растеше, смяхът му изпълваше дома ни, а майка ми постепенно се научи да го обича такъв, какъвто е – не като заместител на нечия мечта, а като истински, жив човек.

Понякога, когато гледам как майка ми играе с Даниел, се питам: „Колко често позволяваме на чуждите очаквания да определят нашето щастие? И кога ще се научим да прощаваме – и на другите, и на себе си?“