Когато семейството иска нещо, което не искам да дам: История за граници и смелостта да кажеш „не“

– Яна, хайде, дай ни стария лаптоп, нали вече не ти трябва? – гласът на леля Мария звучи уж небрежно, но усещам напрежението в тона ѝ. Седя на кухненската маса, а дъщеря ми Лили рисува с пастели до мен. Въздухът е натежал от неизказани думи.

– Лаптопът ми трябва за работа, лельо – казвам тихо, но тя вече е навела глава към майка ми.

– Абе, Яна, какво толкова? Дай го на братовчед ти Петър, той ще го оправи. Ти все си с телефона – намесва се мама с онзи тон, който не търпи възражения.

В този момент усещам как гърлото ми се стяга. Не е само заради лаптопа. Последните месеци всеки уикенд някой от семейството иска нещо – детски дрехи за племенницата, количката на Лили за съседското дете, дори хладилника от мазето. Всеки път се опитвам да обясня защо не мога или не искам да дам нещо, но думите ми се губят в морето от укори и въздишки.

– Яна, ти винаги си била егоистка – изстрелва леля Мария. – Помниш ли как като малка не искаше да дадеш играчките си на братовчедите?

Поглеждам към Лили. Тя ме гледа с големите си кафяви очи и сякаш усеща напрежението. Не искам тя да расте в дом, където „не“ е мръсна дума.

– Не съм егоистка – казвам по-високо, отколкото съм планирала. – Просто имам нужда понякога нещо да остане само за мен и за Лили.

Майка ми въздъхва тежко:

– Яна, ние сме семейство. Всичко се споделя. Какво ще кажат хората, ако разберат, че не помагаш на братовчед си?

Това „какво ще кажат хората“ ме преследва цял живот. Винаги трябва да съм добра дъщеря, добра майка, добра роднина. Но никой не пита как се чувствам аз.

Вечерта лежа будна в леглото. Лили спи до мен, а аз се въртя неспокойно. В главата ми ехтят думите на мама и леля Мария. Спомням си как преди години дадох любимата си рокля на братовчедка ми Ива – върна ми я скъсана и изцапана. Тогава мама каза: „Не е важно, важното е да си помогнала.“ Но аз плаках цяла нощ.

На следващия ден телефонът звъни рано сутринта.

– Яна, решихме с майка ти да минем следобед да вземем количката – казва леля Мария делово.

– Не мога да я дам – отговарям твърдо. – Лили още я ползва.

– Не може така! – гласът ѝ става остър. – Всички дават! Само ти правиш проблеми!

Затварям телефона с треперещи ръце. Сърцето ми бие лудо. Знам, че ще има скандал. Знам, че мама ще ми се разсърди. Но този път няма да отстъпя.

Следобед идват двете – майка ми и леля Мария. Влизат без поздрав, с решителност в походката.

– Яна, това вече е прекалено! – започва мама още от вратата. – Какво ти става? Откакто роди, си станала друга!

– Мамо, просто искам да имам право на избор! – гласът ми трепери.

– Избор? В нашето семейство няма такова нещо! Всички сме едно цяло! – намесва се леля Мария.

Лили се сгушва в мен. Чувствам се като малко дете пред съд.

– А ако аз поискам нещо от вас? – питам тихо.

Двете се споглеждат неловко.

– Ти никога не си искала нищо – казва мама.

– Защото знам какво е да ти отказват! – избухвам аз.

В този момент осъзнавам колко години съм живяла със страха да не разочаровам близките си. Колко пъти съм преглъщала себе си заради „семейството“.

– Мамо, лельо… Обичам ви. Но повече няма да давам неща, които са важни за мен или за Лили. Ако това ви наранява… съжалявам. Но трябва да мисля и за нас двете.

Тишината е тежка като олово. Майка ми избърсва сълза от окото си.

– Не знам кога порасна толкова…

Леля Мария мълчи и гледа встрани.

След като си тръгват, Лили ме прегръща силно.

– Мамо, ти си смела!

Усмихвам се през сълзи. Може би за първи път в живота си се чувствам свободна.

Понякога се чудя: Кога най-накрая ще приемем в българските семейства, че „не“ не означава липса на любов? Че имаме право на граници? Как мислите вие?