Когато семейството се разпада: Историята на една българска свекърва

– Не мога повече, Мария! – гласът на Даниела, снаха ми, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, държейки чашата с чай, а ръцете ми трепереха. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелките на Люлин, а в мен се надигаше буря.

– Какво значи това? – прошепнах, макар че вече усещах отговора.

– Ти си пречка за нас. За мен и за Петър. Не мога да живея повече така – каза тя, без да ме погледне.

Светът ми се срина. Петър, моят единствен син, за когото дадох всичко – от младостта си до последната си надежда. Откакто почина съпругът ми, той беше смисълът на живота ми. А сега стоях пред тази млада жена, която сякаш искаше да ме изтрие от картината на тяхното семейство.

Върнах се мислено години назад – как го водех за ръка до училище, как му шиех костюмчето за абитуриентския бал, как плаках от радост, когато го приеха в университета. След смъртта на баща му станах и майка, и баща. Работех на две места, за да не му липсва нищо. А сега… Сега бях излишна.

– Даниела, аз само искам да помагам… – опитах се да кажа, но тя ме прекъсна.

– Не разбирате ли? Вашата помощ е задушаваща! Всеки ден сте тук, всеки ден се месите. Петър не може да диша! – гласът ѝ трепереше от гняв.

Петър стоеше в коридора. Не каза нищо. Не ме защити. Не каза и дума.

Тази нощ не мигнах. Чувах как часовникът тиктака в тъмното, а сълзите ми мокреха възглавницата. На сутринта взех решение – ще се отдръпна. Ще дам пространство на младите. Но как се живее без смисъл? Как се живее, когато детето ти вече не те иска?

Дните минаваха бавно. Апартаментът ми беше тих като гробница. Никой не звънеше на вратата. Петър идваше все по-рядко. Когато го питах как е, отговаряше кратко:

– Добре сме, мамо.

– А ти? – питах аз.

– Добре съм.

Но очите му бяха празни.

Съседките започнаха да шушукат:

– Мария, защо не идваш вече при внуците?

– Не ме канят – отвръщах с усмивка, която не стигаше до очите ми.

Веднъж срещнах Даниела пред блока. Тя ме погледна студено:

– Надявам се да разбирате защо го правим. Петър има нужда от собствен живот.

– А аз? – прошепнах. – Аз нямам ли нужда от него?

Тя не отговори.

Започнах да пиша писма до Петър. Не ги изпращах – само ги трупах в чекмеджето до леглото си. В тях му разказвах за самотата, за спомените, за това колко много ми липсва. Понякога си представях как ще ги прочете един ден и ще разбере…

Една вечер телефонът звънна. Беше Петър:

– Мамо… татко имаше рожден ден днес. Мислех си за него.

– И аз… – гласът ми трепереше.

– Съжалявам, че не намирам време за теб – каза той тихо.

– Знам, че не е лесно… Но аз винаги ще бъда тук за теб – отвърнах.

След този разговор нещо се промени в мен. Реших да не чакам повече покана. На следващия ден изпекох любимата баница на Петър и отидох до тях. Даниела ме посрещна на прага:

– Защо сте дошли?

– Защото съм майка му. И защото семейството не е само между четири стени – казах твърдо.

Петър излезе от стаята и ме прегърна. За първи път от месеци усетих топлина.

– Мамо, липсваше ни… – прошепна той.

Даниела стоеше настрани, но този път не каза нищо. В очите ѝ проблесна сълза.

Седнахме всички заедно на масата. Говорихме малко, но мълчанието вече не беше толкова тежко.

Вечерта си тръгнах с усещането, че може би има надежда. Че може би семейството ни ще намери нов начин да бъде заедно – без да се задушаваме, но и без да се губим напълно.

Сега често си задавам въпроса: Кога една майка трябва да се отдръпне? И кога любовта ѝ започва да тежи? Може ли някога семейството да бъде истински цяло или винаги ще има пукнатини? Как мислите вие?