Когато силният мъж прекрачи прага на живота ми

— Не можеш да излезеш така! – гласът на Виктор проряза тишината в малката ни кухня, докато държах дръжката на вратата. Дъждът барабанеше по прозореца, а аз усещах как сърцето ми се свива от страх и гняв.

— Ще закъснея за работа, Виктор. Моля те, не започвай пак… – прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха като тежки капки.

Той се приближи бавно, с онази походка, която някога намирах за толкова мъжествена. Сега тя ме караше да се свивам вътрешно. Погледна ме право в очите и каза:

— Аз казах НЕ. Ти си моя жена. Ще правиш това, което ти казвам.

В този момент си спомних първата ни среща. Беше на рождения ден на моята приятелка Мария. Виктор беше центърът на вниманието – висок, с дълбок глас и увереност, която изпълваше стаята. Всички го гледаха с възхищение, а аз се чувствах малка и невидима до него. Но когато ме заговори, сякаш целият свят изчезна. Усмивката му беше топла, а очите му – пронизващи. Още тогава усетих, че този мъж може да ме промени.

Първите месеци бяха като приказка. Виктор ме обсипваше с внимание, подаръци и обещания за светло бъдеще. Водеше ме на разходки из Борисовата градина, вечеряхме в малки ресторантчета по „Шишман“ и мечтаехме за общ дом. Майка ми казваше: „Внимавай, дъще, такива мъже са опасни.“ Аз не я слушах. Бях заслепена от любовта.

Скоро след като заживяхме заедно, нещата се промениха. Виктор започна да контролира всяка моя стъпка – с кого говоря, къде ходя, какво обличам. Първо беше уж на шега:

— Защо си сложила тази рокля? Да не би да искаш да те гледат другите?

После стана навик:

— Кой ти звъня в осем вечерта? Пак ли онази твоя приятелка Ирина? Не искам да се виждаш с нея.

Работата ми в книжарницата беше единственото място, където се чувствах себе си. Там можех да дишам свободно между рафтовете с книги, да разговарям с хората и да мечтая за друг живот. Но Виктор започна да идва все по-често – уж случайно, уж за да ме види. Колежките ми шепнеха зад гърба ми:

— Горката Елена, какво ли й е у дома…

Една вечер, когато се прибрах по-късно заради извънредна смяна, Виктор ме посрещна с ледено мълчание. Седеше на дивана, стиснал чашата с ракия.

— Къде беше? – попита тихо.

— Казах ти, че ще работя до късно…

Той стана рязко и хвърли чашата в стената.

— Лъжеш ме! Сигурно си била с някой друг!

Тогава за първи път се изплаших истински. Не за себе си, а за малката ни дъщеря Деси, която спеше в съседната стая. Преглътнах сълзите си и се опитах да го успокоя:

— Моля те, Виктор, нека не се караме пред детето…

Той ме погледна с омраза и излезе от апартамента. Цяла нощ не мигнах. Деси се сгуши до мен и прошепна:

— Мамо, защо тате винаги е ядосан?

Какво можех да й кажа? Че съм позволила на един мъж да превземе живота ми? Че съм изгубила приятелите си, мечтите си, себе си?

Сутринта Виктор се върна сякаш нищо не е станало. Донесе закуска и целуна Деси по челото. Аз стоях като призрак в собствения си дом.

Минаха години в този омагьосан кръг – страх, вина, примирение. Майка ми идваше все по-рядко, а когато идваше, само ме гледаше тъжно и казваше:

— Не е късно да започнеш отначало.

Но аз не вярвах, че мога. Бях твърде уморена, твърде сломена.

Една вечер обаче нещо се промени. Деси беше вече на осем и трябваше да напише съчинение за училище: „Моята мечта“. Намерих тетрадката й случайно и прочетох:

„Моята мечта е мама да бъде щастлива.“

Тези думи ме разтърсиха до дъното на душата ми. За първи път от години усетих искра на надежда. Може би все още има път назад.

Събрах смелост и една сутрин казах на Виктор:

— Тръгвам си. За себе си и за Деси.

Той замръзна. Не очакваше това от мен. Опита се да ме спре със заплахи и молби, но този път не се огънах.

Сега живея в малък апартамент под наем с Деси. Не е лесно – парите не стигат, работя на две места, понякога плача нощем от умора и страх от бъдещето. Но когато виждам усмивката на дъщеря си сутрин и усещам свободата да бъда себе си, знам че съм направила правилния избор.

Понякога се питам: Колко жени още живеят в сянката на силния мъж? Колко от нас ще намерят сили да излязат на светло? А ти… би ли имала смелостта?