Когато синът ми се изгуби в дългове: Историята на една майка от София

– Мамо, можеш ли да ми дадеш 50 лева до другата седмица? – гласът на Петър трепереше, докато стоеше на прага на кухнята. Беше петък вечер, а аз бях потънала в мисли, опитвайки се да сметна бюджета за месеца. Погледнах го – синът ми, на 28 години, с диплома от Софийския университет, а очите му – уморени и пълни с нещо, което не можех да разчета.

Не беше първият път. Последните месеци Петър все по-често ми искаше пари „до заплата“. В началото не се притесних – младите често не умеят да си разпределят парите. Но когато това стана навик, а той започна да избягва погледа ми, тревогата ме сграбчи за гърлото.

Седмица по-късно, докато подреждах документите в хола, попаднах на писмо от банката. Беше адресирано до него. Не исках да го отварям – знаех, че е грешно. Но майчиното ми сърце не издържа. Прочетох го. Синът ми дължеше над 10 000 лева по кредитна карта и още няколко бързи кредита. Сърцето ми се сви. Как беше възможно това? Къде бях сбъркала?

Вечерта го изчаках да се прибере. Седнахме един срещу друг на масата. Той гледаше в ръцете си.
– Петре, намерих писмото от банката. Защо не ми каза?
Той замълча дълго. После прошепна:
– Мамо, не исках да те тревожа. Мислех, че ще се оправя сам.
– Какво се случи? Защо ти трябват толкова пари?
– Започнах работа в една фирма за дигитален маркетинг. Заплатата не стига, а наемът и сметките ме задушават. После колегите ме навиха да играя онлайн залози… Първо печелех, после загубих всичко. После взех кредит, за да върна друг кредит… И така се завъртя всичко.

Сълзите му капеха по масата. Аз също плачех. Не знаех какво да кажа – болеше ме, че не съм разбрала по-рано. Болеше ме, че синът ми се е изгубил в свят на лесни пари и фалшиви надежди.

Следващите дни бяха ад. Телефонът звънеше постоянно – банки, фирми за бързи кредити, дори някакви съмнителни хора с груби гласове. Петър се затвори в себе си. Не излизаше от стаята си, не ядеше, не говореше с никого.

Баща му – Иван – беше бесен:
– Това е срам! На нашите години ние вече имахме семейство и собствен дом! Как можа да се докара до тук?
– Иванe, той е нашият син! Трябва да му помогнем!
– Помощ ли? Да му платим дълговете и пак да го оставим да пропада? Не! Този път ще си носи последствията!

Семейството ни се разцепи на две – аз между желанието да защитя детето си и страха, че ако не го оставя да се справи сам, ще го изгубя завинаги.

Потърсих помощ от приятелката ми Мария – психолог.
– Много родители преминават през това – каза тя тихо. – Младите са под огромен натиск – ниски заплати, скъпи квартири, социални мрежи с фалшив блясък… Лесно е да се подхлъзнеш.
– Ами ако не успее? Ако потъне още повече?
– Трябва да му покажеш любов и граници едновременно. Да знае, че си до него, но и че трябва сам да поеме отговорност.

Започнахме малко по малко да говорим с Петър за всичко – за страховете му, за провалите и мечтите му. Записахме го на консултации при психолог. С Иван направихме план как да разсрочим дълговете му и как той сам да ги изплаща от заплатата си.

Беше трудно – много трудно. Имаше дни, в които Петър искаше просто да избяга от всичко. Имаше нощи, в които аз не спях от тревога. Имаше скандали между мен и Иван – обвинения, сълзи, мълчание.

Но малко по малко започнахме да излизаме от тунела. Петър намери допълнителна работа като куриер през уикендите. Започна да си води тетрадка с разходите. Понякога пак изпадаше в отчаяние:
– Мамо, никога няма да се оправя… Всички мои приятели вече имат коли и ходят по почивки…
– Всеки има своя битка, Петре. Ти ще излезеш по-силен от тази.

С времето отношенията ни станаха по-истински – без преструвки и лъжи. Научих се да слушам повече и да давам по-малко съвети. Научих се да прощавам – и на него, и на себе си.

Днес Петър все още изплаща дълговете си. Не е лесно – но вече знае цената на парите и приятелството. А аз знам цената на доверието между майка и син.

Понякога се питам: Къде сбъркахме като общество? Защо младите ни са толкова изгубени между мечтите и реалността? И дали някога ще спрем да ги съдим и ще започнем истински да ги чуваме?