Когато синът ти потъва в дългове: Борбата на една майка

— Мамо, можеш ли да ми дадеш сто лева до края на месеца? — гласът на Димитър трепереше по телефона, а аз, както винаги, не можех да му откажа. Беше вторник вечер, седях сама в кухнята, а навън дъждът барабанеше по прозореца. Вече трети път този месец ме молеше за пари. Сърцето ми се сви — не беше обичайно за него.

— Дими, всичко наред ли е? — попитах тихо, опитвайки се да не прозвучи като разпит.

— Да, мамо, просто малко не ми стигнаха парите за наема. Ще ти ги върна, обещавам — отговори той бързо и затвори.

Останах с телефона в ръка, загледана в празното пространство. Не беше само наемът — усещах го. Майчиното ми сърце знаеше, че нещо не е наред. През следващите дни започнах да забелязвам дребни промени — Димитър избягваше срещи, гласът му звучеше все по-уморено, а очите му бяха помътнели от тревога.

Една събота реших да отида до апартамента му без предупреждение. Отвори ми смачкан, брадясал и с тъмни кръгове под очите. В стаята миришеше на цигари и евтин алкохол.

— Мамо, защо си дошла? — попита раздразнено.

— Защото съм ти майка! Какво става с теб? — гласът ми се пречупи.

Той се обърна към прозореца и замълча. След минута прошепна:

— Имам проблеми…

— Какви проблеми?

— Пари. Дължа пари… на няколко места. Не знам как стана. Взех първо малко заем от приятел, после от фирма за бързи кредити… После още един кредит, за да покрия първия…

Седнах на ръба на леглото му. Сълзите напираха в очите ми.

— Колко дължиш?

— Около шест хиляди лева…

Почувствах се безсилна. Започнах да го разпитвам — как е стигнал дотук, защо не ми е казал по-рано. Той само свиваше рамене и гледаше в пода.

— Мислех, че ще се оправя сам… Не исках да те тревожа.

— Но сега вече ме тревожиш! — извиках през сълзи.

В следващите дни се опитах да намеря решение. Говорих с баща му — Георги, който от години живееше с друга жена и рядко се интересуваше от сина си. Той само каза:

— Голям човек е вече. Да си носи последствията.

Опитах се да говоря с Димитър за бюджетиране, за работа на две места, за възможността да поиска помощ от приятели или роднини. Той обаче все повече се затваряше в себе си, избягваше разговорите и често излизаше без да каже къде отива.

Една вечер получих обаждане от непознат номер:

— Ако синът ти не върне парите до края на седмицата, ще има проблеми.

Ръцете ми трепереха. Не можех да спя цяла нощ. На сутринта отидох при Димитър и го намерих разплакан на пода в кухнята.

— Мамо, страх ме е…

Прегърнах го силно. За първи път от години той се разплака като малко дете в ръцете ми.

Започнахме заедно да търсим изход — говорихме с адвокат, потърсихме консултация при психолог. Опитах се да му помогна да намери допълнителна работа. Продавах златните си обеци и стария часовник на баща ми, за да покрия част от дълговете му.

Но най-трудното беше да го убедя, че трябва сам да поеме отговорност. Често се карахме:

— Не можеш цял живот да разчиташ на мен! — казвах му аз.

— Ами ако не мога сам? Ако пак се проваля? — питаше той отчаяно.

— Ще паднеш, ще станеш! Но трябва сам да поискаш да се изправиш!

Минаха месеци в борба — със страха, със срама, с вината. Семейството ни се разпадна още повече — Георги отказа всякаква помощ, а сестра му Мария ни обвини, че сме „разглезили момчето“.

В един момент осъзнах: не мога да спася Димитър против волята му. Мога само да бъда до него и да го подкрепям, докато той сам не реши да промени живота си.

Днес дълговете са почти изплатени. Димитър работи усилено и ходи на терапия. Аз все още се будя нощем от тревога, но вече знам — понякога най-голямата любов е тази, която ни кара да пуснем ръката на детето си и да го оставим само да върви по трудния път.

Питам се: Къде сбърках като майка? Можех ли да направя нещо различно? А вие как бихте постъпили? Ще ми бъде интересно да чуя вашите истории.