Когато синът ти те остави без дом: Изповедта на една българска майка

– Мамо, трябва да подпишеш тези документи. Така ще е по-лесно да прехвърлим апартамента на мое име, за да не се занимаваме с бюрокрация, ако нещо стане – гласът на Даниел трепереше леко, но аз не го забелязах тогава. Беше ми син, моето момче, моят живот. Как да не му вярвам?

Сега, седя на пейката пред блока, с една торба дрехи до себе си и още не мога да повярвам какво се случи. Вчера ме изгони. Не го каза директно, разбира се – Даниел никога не беше груб. Просто ми обясни, че с Мария – жена му – имат нужда от пространство, че децата растат и им трябва стая за учене. „Мамо, ти ще се оправиш. Можеш да отидеш при леля Станка или да си намериш квартира. Ще ти помагаме с пари.“

Помощта им беше 200 лева на месец и едно телефонно обаждане веднъж седмично. А аз? Аз бях майка, която даде всичко – младостта си, здравето си, мечтите си – за да може синът ѝ да има по-добър живот. Работех две работи, за да го изуча. Когато баща му почина от инфаркт, Даниел беше на 14. Тогава му обещах: „Ще направя всичко за теб.“ И го направих.

– Мамо, не се сърди – каза ми Мария една вечер, когато още живеехме заедно. – Просто вече сме много хора в този апартамент. Ти си млада още, ще си намериш приятели, ще излизаш… Не можеш цял живот да си само майка.

Не можеш цял живот да си само майка… Тези думи ме боляха повече от всичко. Защото аз не знаех какво друго съм. Не съм имала време за приятели или хобита. Всичко беше Даниел – уроци, закуски, болести, радости и тревоги.

Когато подписах онези документи в нотариалната кантора на „Витошка“, не разбрах какво точно правя. Даниел ми каза: „Мамо, това е само формалност.“ А аз? Аз подписах. След месец получих писмо от банката – апартаментът е ипотекиран за кредит на името на Даниел и Мария. После започнаха кавгите между тях – пари нямаха, кредитът ги притискаше. Аз станах излишна.

– Мамо, моля те… Разбери ни! – гласът на Даниел беше уморен и отчаян. – Ако останеш тук, ще се караме постоянно. По-добре е за всички.

Излязох без да кажа дума. Не исках да ги гледам повече. Сега седя тук и гледам прозорците на нашия апартамент – вече техния апартамент – и се чудя какво стана с нас.

Леля Станка ме прие за няколко дни, но тя е болна жена и няма място за мен. Квартирите са скъпи, а пенсията ми е малка. В социалните служби ми казаха: „Имате син, той е длъжен да ви помага.“ Но какво значи помощ? Пари? Или обич?

Вечерта звъннах на Даниел:
– Сине, добре ли сте?
– Добре сме, мамо. Ти как си?
– Ще се оправя… Само… Защо го направи?
– Мамо… Не разбираш… Трудно ни е.

Затворих телефона и заплаках като дете. Спомних си как го държах за ръка първия учебен ден, как му гладех ризата за бала, как плаках от радост когато го приеха в университета. Всичко това беше ли напразно?

Съседката баба Пенка ме видя сутринта:
– Ели, какво правиш тук? Защо не си горе?
– Нямам вече място там, Пено.
– Ох, дете… Светът се обърна с главата надолу.

Вечерта вървях по улицата и гледах светлините в прозорците – семейства вечерят заедно, деца се смеят… А аз? Аз съм сама. В автобуса чух разговор между две жени:
– Моята дъщеря каза да си търся старчески дом! Представяш ли си?
– Ех… Децата вече не са като нас.

Замислих се: къде сбъркахме като родители? Дали сме ги разглезили? Или просто времената са други?

На следващия ден отидох в църквата до пазара. Запалих свещ и се помолих: „Господи, дай ми сили да простя.“ Но не можех. Болката беше твърде голяма.

Мария ми звънна след седмица:
– Ели, добре ли си? Ако искаш, ела да видиш децата.
– Не мога… Още не мога.

Децата… Внуците ми! Те не са виновни за нищо. Но как да ги гледам в очите?

Сега седя пак тук – на същата пейка пред блока – и гледам как животът ми минава пред очите ми като стар филм. Хората минават покрай мен и ме гледат със съжаление или безразличие.

Питам се: Къде сбърках? Трябваше ли да бъда по-строга? Да мисля повече за себе си? Или просто такава е съдбата на българската майка – да даде всичко и накрая да остане сама?

Кажете ми вие: Може ли една майка някога да прости такава болка? Или просто трябва да се научи да живее с нея?