Когато спрях да вдигам телефона: Историята на една българска майка

– Мария, къде са ми чорапите? – гласът на мъжа ми, Иван, отекна из коридора, докато аз бързах да извадя мусаката от фурната.

– В третото чекмедже, както винаги! – извиках през рамо, но вече знаех, че след секунди ще се появи до мен с вечното недоволство на лицето си.

– Не ги намирам! – каза той, сякаш беше моя работа да ги изровя из цялата къща.

Погледнах часовника. Оставаха ми точно пет минути, преди дъщеря ми Елица да се прибере от работа и да поиска нещо за ядене. В същото време телефонът ми иззвъня – майка ми. Сигурно пак нещо ѝ трябваше от аптеката или искаше да ѝ платя сметките онлайн. Преглътнах въздишката си и вдигнах.

– Марийче, пак не мога да си включа телевизора. Ще минеш ли следобед?

– Ще видя, мамо, сега съм заета – казах тихо, но вече знаех, че ще отида. Както винаги.

Така минаваха дните ми – между готвене, чистене, търсене на чорапи и решаване на чужди проблеми. Бях станала невидима за себе си. Дори не помнех кога последно съм седяла на терасата с чаша кафе, без някой да ме прекъсне.

Една вечер, докато миех чиниите, Елица влезе в кухнята и без дори да ме погледне, каза:

– Мамо, утре ще ми трябват 20 лева за екскурзията. И ако можеш, изглади ми ризата.

– Добре – отвърнах механично. Дори не попита как съм.

Сълзите ми се стичаха по бузите, докато сапунисвах чиниите. Не знаех защо плача – от умора, от обида или просто защото нямах сили повече.

На следващия ден телефонът пак звъня непрекъснато. Колежката ми от блока искаше помощ за общото събрание. Съседката ме помоли да ѝ гледам детето за час-два. Всички имаха нужда от мен. Само аз нямах време за себе си.

Вечерта Иван се прибра намръщен:

– Пак ли няма салата? Какво правиш цял ден?

Тогава не издържах.

– Знаеш ли какво правя цял ден? Грижа се за всички вас! За теб, за Елица, за майка ми, за съседите! А кой се грижи за мен?

Той ме погледна изненадано, сякаш за първи път ме виждаше.

– Не преувеличавай, Мария. Всички жени така правят.

Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех: кога станах просто домакински уред? Кога забравих коя съм?

На сутринта телефонът пак звънна. Погледнах екрана – майка ми. После Елица. После Иван. Не вдигнах. За първи път в живота си не вдигнах телефона.

Седнах на терасата с чаша кафе и гледах как слънцето огрява двора ни в Кюстендил. Чувах птиците, усещах аромата на липа. За първи път от години бях сама със себе си.

След час Иван се появи притеснен:

– Добре ли си? Телефонът ти е изключен.

– Добре съм – казах спокойно. – Просто имам нужда от малко време за себе си.

Той ме гледаше объркано, но не каза нищо повече.

Елица се прибра следобед и започна да се кара:

– Мамо, защо не ми вдигаш? Трябваше да ми дадеш парите!

– Ще ги получиш утре – отвърнах твърдо. – Днес имам почивен ден.

Видях как очите ѝ се разшириха от изненада. За първи път поставях себе си на първо място.

Вечерта седнах с Иван и Елица на масата.

– Искам да поговорим – започнах с треперещ глас. – Обичам ви и винаги ще ви помагам, но вече не мога да бъда на разположение по всяко време. Имам нужда от време за себе си. Искам да започна да ходя на йога, да чета книги, да се виждам с приятелки.

Иван въздъхна:

– Добре де, ама кой ще готви?

– Ще се научим всички – казах твърдо. – Време е всеки да поеме своята част.

Първите дни бяха трудни. Елица мрънкаше, Иван се оплакваше от вкуса на храната си. Майка ми се сърдеше, че не тичам веднага при нея. Но аз устоях.

Седмица по-късно седях в парка с приятелката ми Силвия и пиехме кафе.

– Не мога да повярвам колко по-лека се чувствам – казах ѝ. – Все едно съм свалила огромен товар от раменете си.

– Браво на теб! – усмихна се тя. – Време беше!

Постепенно семейството ми започна да свиква с новата Мария. Иван започна да готви яйца сутрин, Елица сама глади дрехите си. Майка ми намери съседка да ѝ помага понякога.

Сега знам какво значи да имаш време само за себе си. Да чуеш собствените си мисли. Да излезеш навън не заради чуждите нужди, а просто защото ти се иска.

Понякога се чудя: Колко още жени живеят така – невидими, забравили кои са? Дали някога ще намерят смелостта да спрат да вдигат телефона и да изберат себе си?