Когато свекървата ми ме прегърна, а после ме предаде: История за доверие, семейство и предателство

– Не вярвай на всичко, което виждаш, Яна – гласът на майка ми още ехтеше в главата ми, докато стоях пред вратата на апартамента на свекърва ми. – Хората често носят маски.

Но тогава не исках да слушам. Бях влюбена в Петър, а майка му Мария ме прие така топло, че се почувствах като част от тяхното семейство още от първия ден. Помня как ме прегърна силно, когато за първи път прекрачих прага им: „Добре дошла, дъще! От днес си една от нас.“

Седяхме всички около масата – Петър, Мария, баща му Георги и аз. Мария сипваше супа и се смееше на шегите на Петър. Погледна ме с онзи нежен поглед и каза:

– Яна, ако някога имаш нужда от нещо, знай, че винаги можеш да разчиташ на мен.

Тогава не знаех, че тези думи ще се превърнат в кухо обещание.

Годините минаваха. С Петър се оженихме, роди се малкият ни син Даниел. Мария беше до мен във всичко – помагаше с детето, носеше супа, когато бях болна, дори ми подари златната си гривна за рождения ден. Чувствах се благословена.

Майка ми обаче не спираше да ме предупреждава:

– Яна, гледай си работата, но не забравяй – свекървата ти е майка на Петър, не твоя. Не се отпускай прекалено.

– Мамо, ти просто си ревнива! – отвръщах ѝ аз. – Мария е прекрасна жена.

Но после дойдоха трудните времена. Петър започна да се прибира късно, работата му го изнервяше, а между нас се появиха все повече спорове. Един ден той просто каза:

– Яна, мисля, че трябва да се разделим за малко.

Светът ми се срина. Отидох при Мария с надеждата да намеря утеха. Тя ме изслуша мълчаливо и само кимна:

– Ще поговоря с Петър. Не се тревожи.

Но от този ден всичко се промени. Мария започна да избягва разговорите с мен. Когато ѝ звънях, често не вдигаше телефона. Ако все пак се видехме, беше хладна и дистанцирана.

Една вечер чух как говори по телефона с някого:

– Яна не е за нашето семейство. Тя само създава проблеми на Петър…

Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам на ушите си.

Дните минаваха в напрежение. Петър все по-рядко идваше у дома. Един ден получих писмо от адвокат – иск за развод. В него пишеше, че настоява за попечителство над Даниел.

Обадих се на Мария разтреперана:

– Какво става? Защо Петър иска да ми вземе детето?

Тя въздъхна тежко:

– Яна, мисля, че е по-добре Даниел да остане при нас. Тук ще има стабилност.

– Но аз съм му майка! – извиках през сълзи.

– И аз съм майка – отвърна тя ледено. – И знам кое е най-добро за внука ми.

Тогава разбрах – всичко е било фасада. Мария никога не ме е приемала истински. Била съм просто необходимото зло до момента, в който вече не съм ѝ нужна.

Майка ми дойде при мен същата вечер. Седнахме на дивана и тя ме прегърна:

– Казах ти, Яна… Но ти трябваше сама да го видиш.

– Мамо, как да продължа? Как да се боря срещу тях?

– Със сила и достойнство – каза тя твърдо. – Ти си майка на Даниел и никой няма право да ти го отнеме.

Започнаха месеци на съдебни битки. Мария свидетелства срещу мен – разказваше как съм била нервна, как съм викала по Петър… Дори измисли истории за това как съм оставяла Даниел сам вкъщи. В съдебната зала стоях срещу нея и гледах в очите жената, която някога наричах „мамо“.

Петър мълчеше през цялото време. Не посмя да ме погледне нито веднъж.

В крайна сметка съдът реши Даниел да остане при мен, но Петър и родителите му имаха право да го виждат всяка седмица. Бях изтощена, но поне знаех, че синът ми е с мен.

Сега често си мисля за думите на майка ми и за това колко лесно е човек да бъде заслепен от доброта, която всъщност е само маска.

Понякога се питам: Ако бях послушала майка си навреме, щях ли да избегна тази болка? Или просто така е трябвало да стане? Какво мислите вие – може ли човек някога истински да познае другия или винаги остава сляп за истинската му същност?