Когато свекървата ми реши да управлява в моята кухня: Историята на една българска снаха

— Иренке, кой така реже лука? Това не е за супа, а за прасетата, честно ти казвам! Прекалено едри парчета, ще хрупат в зъбите, а Симеон това няма да го изтърпи.

Гласът на свекърва ми, Мария, прониза въздуха като стар ръждясал нож. Стоеше до мен с ръце на кръста, влезе в кухнята ми без покана и започна да раздава нареждания още преди да съм сложила тенджерата на котлона. В този момент усетих как кръвта ми кипва. Беше неделя следобед — денят, в който цялото семейство се събираше у нас. Симеон, мъжът ми, беше в хола с децата, а аз се опитвах да приготвя любимата им пилешка супа. Но Мария имаше други планове.

— Марийо, моля те, остави ме да си довърша супата — казах тихо, но гласът ми трепереше.

Тя се засмя — онзи смях, който винаги ме караше да се чувствам като малко дете, което не може нищо да направи както трябва.

— Ох, Иренке, ти още не си се научила! Аз на твоята възраст вече готвех за цялата рода! Дай насам ножа!

Изтръгна ножа от ръката ми и започна да реже лука на ситно, сякаш искаше да ми покаже колко съм неспособна. Стоях до нея и усещах как сълзите ми напират — не само от лука. Беше ми писнало. Всяка неделя беше едно и също: тя идваше, критикуваше всичко — от подправките до начина, по който подреждам чиниите. А Симеон? Той винаги казваше: „Майка ти го прави от добро сърце.“

Но тази неделя беше различна. Тази неделя реших, че няма да позволя повече да ме тъпчат в собствения ми дом.

— Марийо — казах по-високо този път, — това е моята кухня. Моля те, излез.

Тя спря да реже и ме изгледа така, сякаш съм й казала най-голямата обида на света.

— Какво каза?

— Казах ти да излезеш. Ще сготвя сама. Ако не ти харесва — можеш да не ядеш.

В този момент Симеон влезе в кухнята. Видя ни — мен с разтреперани ръце и майка си с ножа във въздуха.

— Какво става тук?

Мария веднага започна:
— Жена ти не знае как се готви супа! Ще ни отрови с тези едри парчета лук!

Погледнах Симеон право в очите:
— Или ще ме подкрепиш, или ще готвиш сам с майка си.

Той замълча за миг. После въздъхна тежко:
— Мамо, остави Иренка да си готви. Това е нейният дом.

Мария хвърли ножа на плота и излезе от кухнята с думите:
— Едно време жените уважаваха свекървите си! Сега всичко е наопаки!

Останах сама. Ръцете ми трепереха, но усещах странно облекчение. За първи път от години бях поставила граница. За първи път бях защитила себе си.

Докато довършвах супата, чувах как Мария мърмори в хола:
— На моето време такива неща нямаше! Снахите слушаха!

Децата се промъкнаха в кухнята:
— Мамо, гладни сме! Кога ще ядем?

Усмихнах се през сълзи:
— Скоро, милички. Днес ще бъде най-вкусната супа.

Когато седнахме на масата, Мария отказа да яде. Симеон опита първата лъжица и каза:
— Много е вкусно.

Погледнах го с благодарност. Знаех, че не е лесно за него — той беше разкъсван между мен и майка си. Но тази вечер той избра мен.

След вечерята Мария стана и без дума си тръгна. Вратата се затвори тежко след нея. В къщата настъпи тишина.

Седнах на дивана и се разплаках — този път от облекчение. Знаех, че това е само началото на един дълъг път към уважението. Но вече не бях същата жена.

Понякога се питам: Защо толкова трудно поставяме граници пред най-близките си хора? Дали някога ще можем да бъдем истински свободни в собствените си домове?