Когато свекървата ми се нанесе при нас: История за граници, любов и предателство

– Елена, ще трябва да се разберем. Това е моят дом също! – гласът на Станка проряза тишината в кухнята, докато държеше чашата си с чай така, сякаш държи съдбата ми в ръцете си. Беше първата ми сутрин като домакиня на три души, а не на двама, и вече усещах как въздухът се сгъстява около мен. Петър стоеше до прозореца, избягваше погледа ми, сякаш се страхуваше от бурята, която сам бе предизвикал.

Всичко започна преди две седмици, когато Петър се прибра по-рано от работа. Бях в седмия месец, коремът ми тежеше, а мислите ми бяха заети с бебешки дрехи и имена. Вратата се отвори и той влезе, следван от Станка, която държеше два куфара и една саксия с мушкато. – Мамо, ето, това е стаята ти – каза той, без да ме погледне. Станка се усмихна, но в очите ѝ проблесна нещо остро. – Благодаря, Петре. Елена, надявам се, че няма да ти преча. – Не знаех какво да кажа. В този момент разбрах, че нещо се е променило завинаги.

Първите дни бяха като ходене по яйчени черупки. Станка се намесваше във всичко – от това как да подреждам шкафовете, до това какво да ям за закуска. – Бременните не трябва да ядат толкова сирене, ще ти стане тежко – казваше тя, докато ми взимаше чинията. Петър мълчеше, а аз се чувствах като гостенка в собствения си дом. Вечерите ни, които преди бяха изпълнени със смях и планове за бъдещето, сега се превърнаха в сцени на напрежение и недоизказани думи.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Станка шепне на Петър в хола. – Не знам дали Елена ще се справи с детето. Тя е твърде разсеяна, не е като мен. – Сърцето ми се сви. Петър не ѝ противоречи. В този момент разбрах, че съм сама. Опитах се да говоря с него, но той само вдигна рамене. – Мамо е сама, няма кой да ѝ помага. Трябва да проявим разбиране. – А кой ще прояви разбиране към мен? – попитах тихо, но той вече беше излязъл от стаята.

Станка започна да кани съседки на кафе, без да ме пита. Веднъж влязох в кухнята и заварих три жени, които обсъждаха какъв ще бъде полът на бебето и дали ще прилича на Петър или на мен. – Дано да е на Петър, той беше много хубаво бебе – каза една от тях, а Станка кимна одобрително. Усетих как бузите ми пламват, но преглътнах обидата. Не исках да създавам скандал пред чужди хора.

Седмиците минаваха, а напрежението растеше. Станка започна да заключва вратата на банята, когато беше вътре, и да оставя дрехите си навсякъде. Веднъж дори ми каза, че не съм изчистила добре пода. – В нашата къща винаги се миеше с оцет, не с тези модерни препарати – изсъска тя, докато търкаше петно, което аз дори не бях забелязала. Чувствах се като провал.

Когато дойде време да раждам, Станка настоя да дойде с нас в болницата. – Аз ще държа ръката ти, Петре, ти стой отвън – каза тя, сякаш аз не съществувам. В болницата обаче не я пуснаха, и за първи път видях разочарование в очите ѝ. Петър беше до мен, но мислите му бяха другаде. Когато се роди малкият Александър, за миг забравих всичко. Държах го в ръцете си и си обещах, че ще се боря за него и за себе си.

След като се прибрахме, Станка се опита да поеме контрола над всичко – от къпането на бебето до храненето му. – Аз знам най-добре, ти си още млада – повтаряше тя. Една нощ, докато кърмех Александър, чух как Станка говори по телефона с някоя си леля Мария. – Елена не може да се справи, всичко е на моите рамене. – Сълзите ми потекоха безшумно. На следващата сутрин събрах смелост и казах на Петър: – Или тя, или аз. Не мога повече така. – Той ме погледна, сякаш за първи път ме вижда. – Елена, това е майка ми… – А аз съм твоята жена! – извиках. Александър се разплака, а аз го прегърнах силно.

Последваха дни на мълчание. Станка се затвори в стаята си, Петър се прибираше все по-късно. Един ден, докато готвех, Станка дойде при мен. – Не исках да ти взема мястото, Елена. Просто се страхувам да не остана сама. – За първи път видях уязвимост в очите ѝ. – И аз се страхувам – признах. – Но трябва да има граници. Това е моят дом, моето семейство. – Станка кимна, но не каза нищо повече.

След още няколко седмици тя реши да се върне в родното си село. Когато си тръгваше, ме прегърна неловко. – Пази си семейството, Елена. Понякога любовта боли, но без нея не можем. – Петър и аз останахме сами с Александър. Не беше лесно да възстановим доверието помежду си, но започнахме отначало. Научих се да отстоявам себе си, а Петър – да ме чува.

Сега, когато гледам сина си как спи, си мисля: Колко често позволяваме на страха да ни разделя, вместо да ни сближава? Дали някога ще се научим да поставяме граници, без да губим любовта си? Какво бихте направили вие на мое място?