Когато свекървата не спира: История за граници и семейни бури

– Отвори, Мария! Знам, че си вътре! – гласът на свекърва ми, Стоянка, пронизваше тишината в малкия ни апартамент в Люлин. Дъждът барабанеше по прозорците, а аз стоях в коридора, с ръка върху дръжката на вратата, сърцето ми биеше лудо.

Не беше първият път, когато идваше без предупреждение. Но този път беше различно – бях уморена, изтощена от безкрайните ѝ забележки и натрапчиво присъствие. Бях сама вкъщи, Петър – мъжът ми – беше на работа до късно. Знаех, че ако ѝ отворя, ще последват упреци за разхвърляната кухня, за това как гледам детето, за всичко, което не правя „като хората“.

– Мария! – чу се пак гласът ѝ, този път по-настоятелен. – Не се прави, че те няма! Дъждът ще ме удави тука!

Вдишах дълбоко. В главата ми се завъртяха всички онези моменти, когато се чувствах като гост в собствения си дом. Когато тя идваше и започваше да мести нещата ми, да подрежда шкафовете, да критикува избора ми на пердета или как съм сготвила мусаката. Петър винаги казваше: „Тя е майка ми, остави я, нека ѝ е спокойно.“ Но кой ще помисли за моето спокойствие?

– Мария, отвори! – вече почти крещеше.

Отворих вратата. Стоянка стоеше с чадър в едната ръка и торба с буркани в другата. Водата се стичаше по палтото ѝ.

– Най-накрая! – въздъхна тя и влезе без покана. – Какво правиш по цял ден вкъщи? Поне можеше да изчистиш коридора.

Стиснах зъби. – Здравейте, Стоянке. Не очаквах гости.

– Е, аз не съм гост! Аз съм ти свекърва! – каза тя и се запъти към кухнята. – Донесох ти компоти и лютеница. Да не мислиш, че ще оставя внучето ми гладно?

Детето спеше в стаята си. Стоянка надникна при него и започна да шепне: – Пак ли го сложи да спи толкова рано? Не е добре за децата!

– Така е по-спокойно за него – казах тихо.

– За него или за теб? – погледна ме остро.

В този момент усетих как нещо в мен се чупи. Седнах на стола и я погледнах право в очите.

– Стоянке, моля ви… Искам малко спокойствие. Моля ви, друг път ми се обаждайте преди да дойдете.

Тя се сепна. – Какво? Аз ли ви преча? Аз само помагам!

– Знам, но понякога имам нужда да съм сама със семейството си…

– Аз не съм ли семейство? – гласът ѝ трепереше между обида и гняв.

– Разбира се, че сте… Но имам нужда от граници. От лично пространство.

Стоянка остави бурканите на масата с трясък.

– На моето време такива неща нямаше! Свекървата беше като майка! А сега…

– Времената се променят… – прошепнах.

Тя ме изгледа дълго и тежко. После седна срещу мен и замълча. За първи път от години в стаята настъпи тишина между нас.

– Петър знае ли как говориш с мен? – попита тя след минута.

– Ще му кажа. Трябва да говорим всички заедно.

Тя въздъхна тежко. – Добре… Щом така искаш…

Остана още малко, после си тръгна без много думи. Когато Петър се прибра, му разказах всичко. Той замълча дълго.

– Може би трябваше да ѝ кажа аз… – каза накрая.

– Не. Трябваше аз да го направя. За себе си.

След този ден отношенията ни със Стоянка се промениха. Не стана по-лесно веднага – имаше сълзи, обиди, мълчания по телефона. Но постепенно тя започна да звъни преди да дойде. Започна да пита дали може да помогне, вместо просто да нарежда. А аз започнах да усещам дома си като свой.

Понякога се чудя дали не прекалих. Дали не разбих нещо безвъзвратно между нас. Но после виждам спокойствието в очите на детето си и знам, че направих правилното нещо.

А вие как бихте постъпили? Кога е моментът да кажеш „стига“ на собствената си свекърва?