Когато свекървата отказа помощ: Сега ние сме тези, които я държат над водата

– Не мога да ви помогна, Мария. Всеки да се оправя сам в този живот! – думите на свекърва ми Димитрина още кънтят в ушите ми, въпреки че са минали вече три години. Стоях в малката ѝ кухня, стиснала ръцете си, а Георги гледаше в пода, унизен и безсилен. Тогава той тъкмо беше останал без работа – съкратиха го от завода, където работеше от младежките си години. Аз работех на две места, но пак не стигаше. Молехме я само за малко помощ – да ни даде заем, докато Георги си намери нещо ново. Но тя беше непреклонна.

– Мамо, моля те… – опита се Георги да каже, но тя го прекъсна:
– Не съм ви длъжна! Аз съм си гледала децата, сега вие си гледайте вашите!

Излязохме оттам с усещането, че сме останали съвсем сами. Вървяхме по улицата, а вятърът ни блъскаше в лицата. Георги не каза нищо, но знаех, че го боли. Той винаги е бил горд човек, не обича да моли за помощ. Но тогава нямаше избор.

Минаха месеци. Георги започна да работи каквото намери – тук-там по строежи, после в една автомивка. Аз чистех по домовете и гледах възрастни хора. Децата ни – Ива и Сашко – усещаха напрежението, макар да се опитвахме да го скрием. Вечер, когато ги слагах да спят, често плачех тихо в кухнята, за да не ме чуят.

С времето нещата малко по малко се оправиха. Георги си намери постоянна работа в една малка фирма за дограма. Започнахме да дишаме по-спокойно. Но раната от онзи ден при Димитрина остана. Не я виждахме често – тя живееше сама в панелката си в Люлин и рядко се обаждаше. Дори на рождения ден на Ива изпрати само картичка.

Всичко се промени миналата есен. Една вечер телефонът звънна – беше съседката на Димитрина. Каза, че е паднала в банята и не може да стане. Отидохме веднага. Намерихме я на пода, бледа и изплашена. Закарахме я в болница – оказа се счупен крак и високо кръвно. Лекарите казаха, че ще ѝ трябва рехабилитация и някой да се грижи за нея.

Георги не каза нито дума. Просто ме погледна и разбрах – ще я вземем у нас. Въпреки всичко. Въпреки болката и обидата. Децата се стреснаха – баба им беше строга и студена, никога не им беше разказвала приказки или им купувала лакомства. Но нямаше как.

Първите седмици бяха кошмар. Димитрина беше капризна, недоволна от всичко. Мрънкаше за храната, за шума от телевизора, за това, че Ива не си прибира обувките. Аз се опитвах да не избухвам, но понякога не издържах.

– Защо го правим? – попитах Георги една вечер, когато децата вече спяха.
– Защото сме хора – каза той тихо. – И защото, ако не го направим, ще станем като нея.

Тези думи ме удариха право в сърцето. Не исках да съм като нея. Не исках децата ми да ме помнят като студена и безчувствена.

С времето Димитрина омекна. Веднъж я чух да разказва на Ива за детството си в едно село край Плевен. После започна да плете шалче за Сашко. Видях сълзи в очите ѝ, когато Георги ѝ помогна да се изправи от леглото.

Но финансово ни беше много трудно. Лекарствата и рехабилитацията струваха скъпо. Започнах да взимам допълнителни смени. Понякога се чудех дали ще издържим. Приятелките ми казваха, че не сме длъжни да се жертваме за човек, който ни е обърнал гръб. Но аз не можех да я оставя.

Една вечер, докато ѝ давах лекарствата, Димитрина ме хвана за ръката.
– Мария… – прошепна тя. – Съжалявам. Не знаех, че ще дойде ден, в който ще имам нужда от вас. Моля те, прости ми.

Погледнах я – беше толкова крехка и уязвима. За първи път я видях истински разкаяна. Не знаех какво да кажа. Просто я прегърнах.

Сега, когато пиша тези редове, Димитрина още е при нас. Не знам колко време ѝ остава. Понякога се питам дали постъпихме правилно. Дали прошката е по-силна от обидата? Дали децата ми ще помнят това като пример за доброта или за слабост?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли човек да прости истински, когато е бил наранен толкова дълбоко?