Когато свекървата поиска да продадеш дома си: Историята на една българска снаха

– Не мога да повярвам, че го казваш, мамо! – гласът ми трепереше, докато държах чашата с чай в ръце. Свекърва ми, Мария, седеше срещу мен на масата в кухнята, с онзи неразрушим поглед, който винаги ме караше да се чувствам като дете, което е направило нещо нередно.

– Не виждам какво толкова има за чудене, Деси. Домът ви е голям, а на мен ми е време да бъда с дъщеря си. Тя има нужда от мен в Пловдив. Ти и Петър ще се оправите – каза тя спокойно, сякаш говореше за смяна на пердета, а не за продажба на единствения ни дом.

Петър мълчеше. Седеше до мен и въртеше халката си по нервен начин. Откакто Мария се премести при нас след смъртта на свекър ми, отношенията ни бяха добри. Помагах ѝ с пазаруването, готвенето, дори ѝ носех лекарства от аптеката. Никога не съм се оплаквала. Но сега усещах как стените на този дом се свиват около мен.

– Мамо, това е нашият дом – опита се да възрази Петър, но думите му увиснаха във въздуха.

– Вашият дом? – Мария се засмя сухо. – Аз съм ви помогнала да го купите! Ако не бях аз и наследството от баща ви, още щяхте да живеете под наем в Люлин.

Стиснах зъби. Знаех, че е права – тя ни даде половината от парите за апартамента. Но през годините този дом стана нашето убежище. Тук отгледахме дъщеря си Ива, тук празнувахме Коледа и Великден, тук плакахме и се смеехме. Как можеше да поиска да го продадем така лесно?

– Ами Ива? Тя е в гимназията тук, има приятели… – опитах се да обясня.

– Ива ще се справи. Децата са адаптивни – отсече Мария. – А аз не мога повече да живея сама в София. Искам да съм при сестра ти, Петре. Там ще ми е по-леко.

Петър ме погледна умолително. Знаех какво означава този поглед – „Моля те, не започвай скандал“. Но вече не можех да мълча.

– А ти какво мислиш? – обърнах се към него.

Той въздъхна тежко.

– Не знам… Може би майка ми е права. Тя ни помогна много…

Усетих как гневът ме залива като гореща вълна.

– Значи ще продадем всичко заради нея? А ние? А Ива? Нашият живот?

Мария стана от масата и започна да събира чиниите.

– Не прави драма, Деси. Всички ще спечелим от тази сделка. Ще си купите по-малък апартамент тук или ще дойдете с мен в Пловдив. Там животът е по-евтин.

В този момент Ива влезе в кухнята със слушалки в ушите и раница на гърба.

– Какво става? – попита тя разсеяно.

– Нищо, мила – побързах да кажа, но Мария вече беше започнала:

– Ще се местим! Ще продаваме апартамента и ще живеем в Пловдив при леля ти!

Ива ме погледна ужасено.

– Мамо?!

– Не сме решили още – казах тихо и я прегърнах през раменете.

След този ден всичко се промени. Вечерите ни станаха мълчаливи. Петър избягваше темата, а Мария все по-често говореше по телефона със сестрата на Петър в Пловдив и обсъждаше „новото начало“. Аз започнах да се будя посред нощ със сърцебиене и мисли как ще напусна дома си, квартала си, работата си…

Една вечер не издържах и отидох при майка ми в Младост. Разказах ѝ всичко през сълзи.

– Деси, това е твоята къща! Не позволявай да те изгонят! – каза тя ядосано.

– Но ако Петър не застане до мен? Ако избере майка си?

Майка ми ме прегърна силно.

– Ако го направи, значи никога не е бил твой човек.

Върнах се у дома с тежко сърце. На следващата сутрин Мария вече беше подготвила обявата за продажба на апартамента и я беше изпратила на брокерка – нейна приятелка от блока.

– Не може така! – извиках аз и грабнах телефона от ръцете ѝ.

– Може! – отвърна тя студено. – Аз съм собственик на половината апартамент!

Петър стоеше между нас като малко дете между две каращи се майки.

– Стига! – извика той най-накрая. – Ще говорим довечера!

Тази вечер беше най-дългата в живота ми. Седяхме тримата около масата – аз, Петър и Мария. Всеки мълчеше. Най-накрая Петър каза:

– Мамо… Не можем да продадем апартамента. Деси е права. Това е нашият дом…

Мария го изгледа така, сякаш я беше предал.

– Добре – каза тя ледено. – Тогава аз ще си тръгна сама. Но помнете: когато имате нужда от помощ, няма да я получите от мен!

На следващия ден тя си събра багажа и замина за Пловдив без да се обърне назад.

Останахме сами с Петър и Ива в празния апартамент. Мислех си дали направих правилното нещо или просто загубих още един член на семейството си…

Сега всяка вечер гледам към празния стол на масата и се питам: Кога семейството престава да бъде семейство? Когато някой поиска твоя дом или когато ти поискаш своето място в него?