Когато свекървата превзе дома ни: битка за любов и граници

— Не може така, Мария! Това не е начинът, по който се правят нещата в този дом! — гласът на свекърва ми, Станка, пронизваше въздуха като остър нож. Стоях в кухнята, с ръце, потънали в сапунена вода, а сърцето ми биеше лудо. Беше вторник сутрин, а аз вече усещах как денят ми се разпада.

Преди шест месеца, когато Станка се появи на прага ни с два куфара и очи, пълни със сълзи след развода си, не можех да ѝ откажа. Мъжът ми, Петър, настоя: „Тя няма къде да отиде, Мария. Това е майка ми.“ Преглътнах гордостта си и отворих вратата на дома ни — и на сърцето си. Но никой не ме предупреди, че ще трябва да се боря за мястото си под собствения си покрив.

Първите седмици бяха изпълнени със съчувствие и разбиране. Станка беше тиха, почти невидима. Но постепенно започна да се намесва във всичко — от това какви чаршафи да слагам на леглото до какво да готвя за вечеря. „Петър обича мусака с повече картофи, не така както ти я правиш“, казваше тя с усмивка, която не стигаше до очите ѝ.

Една вечер, докато слагах масата за вечеря, чух как Станка шепне на Петър в хола:
— Не знам как издържаш на този безпорядък. Когато аз бях млада булка, всичко блестеше.

Петър не каза нищо. Само въздъхна тежко. Тогава усетих как нещо се пропуква между нас. Започнах да се чувствам като гостенка в собствения си дом.

Децата — малкият Даниел и по-голямата Ива — усещаха напрежението. Даниел започна да се буди нощем и да плаче. Ива стана затворена и раздразнителна. Опитвах се да ги защитя от бурята, която бушуваше между мен и Станка, но стените на апартамента ни бяха тънки.

Една сутрин намерих дрехите си извадени от гардероба и сгънати на купчина върху леглото.
— Реших да подредя малко — каза Станка невинно. — Ти нямаш време за това.

Погледнах я в очите и за първи път усетих гняв, който ме изпълва до краен предел.
— Това е моят гардероб! — изкрещях. — Моля те, не пипай нещата ми!

Тя ме изгледа с ледено спокойствие.
— В този дом всички трябва да помагаме. Ако не ти харесва, говори с Петър.

Говорих с Петър същата вечер. Седяхме на балкона, а София се разстилаше пред нас в светлините си.
— Не мога повече така — прошепнах. — Имам чувството, че вече не съм част от този дом.

Той ме погледна уморено.
— Това е временно, Мария. Мама ще си намери квартира… Просто трябва да проявим търпение.

Но временното се превръщаше в постоянно. Станка започна да кани свои приятелки у дома без да ме пита. Веднъж дори преподреди кухнята — „за по-голям ред“. Чашите ми за кафе изчезнаха, любимият ми чай беше изхвърлен като „стара стока“.

Започнах да се затварям в себе си. Вечерите прекарвах сама в спалнята с книга в ръка, докато Петър и майка му гледаха телевизия и обсъждаха новините. Чувах смеха им през стената и се чувствах като призрак.

Една неделя сутрин Ива дойде при мен със сълзи в очите:
— Мамо, баба каза, че ако не слушам, ще кажеш на татко да ме изпрати при нея на село… Аз не искам!

Прегърнах я силно и усетих как сълзите ми се стичат по бузите. Това беше последната капка.

Събрах смелост и една вечер седнахме тримата на масата — аз, Петър и Станка.
— Трябва да поговорим — започнах с треперещ глас. — Не мога повече така. Чувствам се изолирана и ненужна в собствения си дом. Имам нужда от граници.

Станка ме изгледа с обида:
— Аз съм майката на Петър! Не съм дошла тук по собствено желание!

Петър мълчеше дълго. После каза тихо:
— Мама, Мария е права. Това е нашият дом. Трябва да намерим решение.

Последваха дни на мълчание и напрежение. Станка беше обидена и затворена в стаята си. Петър беше раздвоен между двете жени в живота си. Аз се чувствах виновна и облекчена едновременно.

След седмица Станка каза, че ще отиде при сестра си във Варна „докато нещата се успокоят“. Когато затвори вратата след себе си, апартаментът сякаш въздъхна с облекчение.

Но раните останаха. Бракът ни вече не беше същият. Децата още питаха кога баба ще се върне. А аз всяка вечер се питах: Кога един дом престава да бъде твой? И възможно ли е да го спасиш, когато вече не се чувстваш част от него?

Кажете ми — има ли граница между помощта към родителите и опазването на собственото семейство? Как бихте постъпили в моята ситуация?