Когато свекървата решава вместо нас: Борбата за граници и мир в собствения дом
— Не, не мога да го позволя! — гласът ми трепереше, докато гледах съпруга си Иван право в очите. В кухнята миришеше на изгоряло кафе, а навън дъждът блъскаше по прозорците, сякаш и той искаше да влезе в нашия малък апартамент.
Иван въздъхна тежко и се обърна към мен с уморен поглед. — Моля те, Мария, разбери… Мама няма друг избор. Димо е без работа, няма къде да отиде. Само за няколко месеца ще е.
— Само за няколко месеца? — повторих с горчивина. — Ти знаеш много добре, че при майка ти „няколко месеца“ означава „докато не се ожени“ или „докато не си намери работа“, а това може да е години!
В този момент телефонът иззвъня. Знаех, че е тя — свекърва ми, Пенка. Винаги звънеше, когато нещата не вървяха по нейния план. Вдигнах слушалката с трепереща ръка.
— Мария, скъпа, какво става? Иван каза ли ти? Димо ще дойде утре. Аз вече му опаковах нещата. Ще му освободите стаята до балкона, нали? — думите ѝ се изсипаха като порой.
— Госпожо Пенка, ние още не сме решили… — опитах се да кажа, но тя ме прекъсна.
— Няма какво да решавате! Семейството е най-важно! Ти си умно момиче, ще разбереш. Димо е брат на Иван, ваш дълг е да му помогнете!
Затворих телефона с усещането, че някой ме е ударил в стомаха. Иван стоеше до мен безмълвен. В този миг осъзнах — ако не се изправя сега, никога няма да имам думата в собствения си дом.
Седнах на дивана и зарових лице в ръцете си. Спомних си първите години от брака ни — как Пенка идваше без предупреждение, как подреждаше шкафовете ми, как критикуваше всяко мое решение. Тогава мълчах, защото мислех, че така трябва. Но сега… Сега беше различно.
На следващия ден Димо пристигна с два огромни куфара и безкрайно самодоволна усмивка. — Ей, Марийче, благодаря ти! Знам, че ти си истинската душа на това семейство! — каза той и ме потупа по рамото.
Иван се опита да разведри обстановката: — Ще бъде забавно! Като в студентските години!
Но аз знаех какво предстои. Още първата вечер Димо остави мръсните си чинии в мивката и заспа пред телевизора. На следващия ден донесе приятели вкъщи без да пита. Започнах да се чувствам като гост в собствения си дом.
Майка ми ме попита по телефона:
— Мария, защо позволяваш това? Ти не си слугиня!
— Мамо, трудно е… Ако кажа нещо, Иван ще се ядоса. А Пенка ще ме намрази завинаги.
— По-добре да те намразят, отколкото да изгубиш себе си! — отвърна тя твърдо.
Вечерта седнахме тримата на масата. Димо разказваше истории от казармата, а Иван се смееше шумно. Аз мълчах и усещах как гневът ми расте.
— Димо, можеш ли поне да си измиеш чиниите? — попитах тихо.
Той ме изгледа учудено: — Ееее, Марийче, ти пък какво толкова? Утре ще ги измия!
— Не! — извиках по-силно, отколкото исках. — Това не е хотел! Искам спокойствие у дома!
Иван млъкна. Димо се намръщи.
— Мария… — започна Иван.
— Не! Стига! Вече две седмици живея като чужда в собствения си дом! Не мога повече! Или Димо си тръгва, или аз!
В този момент телефонът пак иззвъня. Пенка.
— Какво става там? Защо Димо ми звъни разстроен? Как може така да го изгониш? Ти не си част от това семейство! Ако беше моя дъщеря…
— Но аз не съм ваша дъщеря! — прекъснах я аз с треперещ глас. — Аз съм съпругата на Иван и имам право на спокойствие у дома!
Последва тишина. За първи път Пенка не намери думи.
Иван стоеше до мен объркан и уплашен. — Мария… Може би си права. Може би прекалихме…
Димо си тръгна след седмица. Пенка не ми проговори месеци наред. Иван беше мълчалив и затворен в себе си. Но аз… Аз най-после можех да дишам свободно.
Понякога се чудя: струваше ли си всичко това? Да разочаровам семейството му, за да запазя себе си? Или просто трябваше да преглътна още веднъж? Но ако не защитим границите си у дома, къде другаде ще намерим мир?