Когато светът ти се срути за един ден: Историята на един мъж, който се бори за жена си

– Не, не, не! – крещях вътрешно, докато гледах как Мария се свлича на пода в кухнята. Беше вторник сутрин, миришеше на кафе и препечени филийки, а децата се караха кой да си сложи първи шоколадовия крем. В един миг всичко това стана безсмислено. Чух как чашата ѝ се счупи в плочките и после – тишина. Само моето сърце биеше в ушите ми.

– Мария! – извиках, хвърляйки се към нея. Очите ѝ бяха отворени, но погледът ѝ беше някъде другаде. – Обади се на 112! – наредих на сина ни Петър, който стоеше като вцепенен до масата.

Докато чакахме линейката, времето сякаш спря. Прегръщах я, шепнех ѝ, че всичко ще бъде наред, а вътре в мен се борех с паниката. В болницата лекарите ме държаха далеч от нея. Чувах само откъслечни думи: „криза“, „операция“, „неотложно“.

Седях на пейката пред спешното отделение и усещах как светът ми се разпада. Минаваха хора – някои плачеха, други се караха с медицински сестри. Аз просто седях и чаках. Телефонът ми звънеше непрекъснато – майка ѝ, сестра ѝ, приятели. Какво да им кажа? Че не знам дали ще я видя отново?

След часове чакане един лекар с уморено лице излезе:

– Господин Георгиев? – кимнах. – Съпругата ви има сериозен проблем с жлъчката. Трябва да я оперираме веднага. Има риск, но няма друг избор.

– Ще оживее ли? – попитах с глас, който не познах.

– Ще направим всичко възможно.

Това беше всичко. Всичко възможно…

Върнах се у дома сам. Децата ме гледаха с огромни очи. Петър беше пребледнял, а малката Елица плачеше тихо в стаята си. Опитах се да ги успокоя:

– Мама е силна. Ще се оправи.

Но самият аз не вярвах на думите си.

През следващите дни животът ни се превърна в рутина между болницата и дома. Всеки ден носех на Мария любимия ѝ чай от липа и книга с български стихове. Понякога тя беше будна и ми се усмихваше слабо:

– Не се тревожи толкова, Иване…

– Как да не се тревожа? – отвръщах аз. – Без теб съм никой.

Тя протягаше ръка и стискаше моята:

– Ще мине и това…

Но аз виждах страха в очите ѝ. Виждах го и в огледалото всяка сутрин.

Веднъж, докато чаках пред операционната, до мен седна една възрастна жена:

– За кого чакате?

– За жена ми… Операция…

Тя кимна разбиращо:

– И аз така чаках преди години за мъжа си. Животът ни е низ от чакания и страхове… Но и от чудеса понякога.

Думите ѝ ме накараха да се замисля колко често приемаме близките си за даденост. Колко често забравяме да кажем „Обичам те“, докато не стане твърде късно.

Операцията мина тежко. Лекарят излезе с уморена усмивка:

– Операцията мина успешно, но възстановяването ще е дълго.

Почувствах как коленете ми омекват от облекчение.

В следващите седмици домът ни беше изпълнен с грижи и напрежение. Мария беше раздразнителна, децата – объркани, а аз – изтощен до крайност. Понякога се карахме за глупости:

– Защо не си купил кисело мляко? – питаше тя раздразнено.
– Защото забравих! Не мога да мисля за всичко! – избухвах аз.

После двамата плачехме тихо в различни стаи.

Една вечер седнахме на балкона. Беше топла майска нощ.

– Страх ме е… – прошепна Мария.
– И мен ме е страх… Но ще минем през това заедно.

Тя ме погледна със сълзи в очите:
– Обещай ми, че ще се грижиш за децата… ако нещо стане.
– Не говори така! Ще оздравееш!
– Просто обещай…
– Обещавам…

Тази нощ не спахме. Говорихме си за всичко – за първата ни среща на плажа във Варна, за мечтите ни да пътуваме до Родопите, за страховете ни от бъдещето.

Сега, месец по-късно, Мария вече ходи сама из апартамента. Усмивката ѝ е по-слаба отпреди, но очите ѝ са по-дълбоки. Децата пак се карат кой да си сложи първи шоколадовия крем. Животът продължава…

Понякога се питам: Защо трябваше да минем през този ад, за да осъзная колко много значи тя за мен? Колко често забравяме да ценим хората до себе си?

А вие? Казвате ли достатъчно често „Обичам те“ на тези, които обичате? Или чакате съдбата да ви напомни колко са крехки нещата?