Когато татко остана сам – историята на едно трудно решение

— Как можа, Мария? Как можа да го оставиш там? — гласът на сестра ми Катя трепереше от гняв и разочарование. Стоях пред нея, стиснала чантата си, с очи, пълни със сълзи. Вече бях чула тези думи десетки пъти през последните седмици, но всеки път боляха като за първи.

Беше късен ноемврийски следобед, а в апартамента на родителите ми миришеше на старо кафе и лекарства. Татко седеше в креслото до прозореца, гледаше през мъгливото стъкло и сякаш не чуваше нищо. От години страдаше от деменция, а аз се опитвах да се грижа за него сама, докато работех и отглеждах двете си деца. Съпругът ми Иван често отсъстваше по работа, а сестра ми живееше в Пловдив и идваше само по празниците.

— Катя, не можех повече — прошепнах. — Не спях по цели нощи. Той се губеше из квартала, забравяше къде е, забравяше мен… Децата се страхуваха да останат сами с него. Вече не знаех какво да правя.

Катя ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка и виновна.

— Можеше да ми кажеш! Можехме да измислим нещо заедно! Не да го пращаш в дом като някой непотребен старец!

— Казах ти — отвърнах тихо. — Но ти винаги имаше оправдания. Работата, децата, пътят… Всичко беше по-важно от татко.

Тя млъкна. За миг в стаята настъпи тишина, прекъсвана само от тежкото дишане на татко.

Върнах се у дома с усещането, че съм предала най-близкия си човек. Дните ми минаваха в работа, грижи за децата и безкрайни разговори със социалните работници от дома в Бояна. Всяка вечер се питах дали съм направила правилното нещо. Всяка вечер плачех тихо в банята, за да не ме чуят Иван и децата.

Първият път, когато отидох да видя татко в дома, той не ме позна. Седеше на една пейка в градината и хранеше гълъбите с трохи от закуската си. Когато се приближих, ме погледна с празен поглед и попита:

— Вие коя сте?

Сърцето ми се сви. Седнах до него и хванах ръката му.

— Аз съм Мария, тате. Дъщеря ти.

Той се усмихна леко, сякаш нещо проблесна в съзнанието му.

— Мария… хубаво име.

В този момент разбрах, че вече никога няма да бъде същият. Че баща ми си е отишъл завинаги някъде там, където аз не мога да го последвам.

Семейството ми не спираше да ме обвинява. Майка ми, макар и болна, ми звънеше всеки ден и плачеше по телефона:

— Как можа? Той винаги е бил добър баща! Не заслужава това!

Дори Иван започна да се държи по-студено с мен. Вечерите ни станаха мълчаливи, а децата усещаха напрежението и задаваха въпроси:

— Мамо, защо дядо вече не живее с нас? Той болен ли е?

Как да обясня на едно седемгодишно дете какво е деменция? Как да обясня на себе си?

Една вечер Катя дойде неочаквано у дома. Беше разплакана и ядосана.

— Знаеш ли какво ми каза мама? Че татко вече не я познава. Че пита за теб всеки ден! Как можа да го оставиш сам сред непознати хора?

— Катя — казах уморено — ти нямаш представа какво беше тук последните месеци. Той забравяше къде е тоалетната, палеше котлона посред нощ… Един път излезе бос навън през зимата! Бях на ръба на силите си!

Тя ме гледаше със сълзи в очите.

— Може би щяхме да се справим заедно…

— Но ти никога не беше тук! — извиках аз. — Всичко беше върху мен! Всичко!

Катя избухна в плач и избяга от апартамента. Останах сама сред тишината на нощта.

С времето започнах да свиквам с новия ред. Посещавах татко всяка седмица, носех му любимите му сладкиши и снимки от нашето детство. Понякога имаше проблясъци на яснота — разказваше ми стари истории от младостта си, смееше се на шеги, които само ние разбирахме. Но тези моменти ставаха все по-редки.

Семейството ми така и не ми прости напълно. На Коледа Катя дойде с децата си, но между нас стоеше невидима стена. Майка ми почти не говореше с мен. Иван все още беше дистанциран.

Понякога се питам дали можех да направя повече. Дали съм лоша дъщеря или просто човек, който е стигнал до предела на силите си? В България всички очакват жената да носи цялата тежест на грижите за възрастните родители — без помощ, без почивка, без право на слабост.

Но аз съм човек. Имах нужда от помощ. Имах нужда някой да ме разбере.

Сега стоя пред прозореца и гледам към светлините на града. Питам се: ако можех да върна времето назад, щях ли да постъпя по друг начин? Или просто обществото ни трябва най-сетне да разбере колко тежко е това бреме?

Кажете ми — наистина ли съм лоша дъщеря? Или просто една изтощена жена, която е направила най-доброто според силите си?