Когато татко остана сам – изборът, който ме раздели от семейството ми

– Не мога повече, мамо! – изкрещях през сълзи, докато държах телефона с треперещи ръце. Беше полунощ, а татко отново се беше изгубил някъде из апартамента, търсейки майка ми, която почина преди три години. Седях на пода в коридора, с гръб към вратата на банята, и се опитвах да не се разплача пред него. Той стоеше объркан, с празен поглед, и ме питаше за пореден път: „Къде е мама?“

Това беше последната капка. Месеци наред се борех сама – сменях памперси, готвех му любимата леща, водех го на лекар, слушах историите му за младостта, които вече се повтаряха като счупена плоча. Работех от вкъщи, но работата ми страдаше. Дъщеря ми Мария беше на 14 и вече почти не говореше с мен – казваше, че съм винаги уморена и ядосана. Съпругът ми Георги започна да спи на дивана. Всичко се разпадаше.

– Не си сама! – опита се да ме успокои майка ми по телефона. Но тя живееше в друг град и имаше свои болежки. Брат ми Петър? Той от години е в Германия и се обажда само по празници.

На следващия ден седнах с Георги на масата в кухнята. Миришеше на кафе и отчаяние.
– Не можем така – каза той тихо. – Виж се… Не си спала от седмици. Мария страда. Аз… аз не знам как да ти помогна.
– Какво да правя? Да го оставя сам? Да го дам в дом? – гласът ми трепереше.
– Може би това е най-доброто за всички…

Думите му ме удариха като шамар. Дом за възрастни хора? В нашето семейство това беше табу. Винаги сме казвали: „Ние си гледаме старците у дома.“ Но вече не можех. Не издържах.

Започнах да търся варианти. Обадих се на няколко дома в София. Навсякъде чакащи списъци, високи такси, но най-вече – чувство за вина, което ме душеше всяка вечер. Когато казах на Петър по телефона, той замълча дълго.
– Не мога да повярвам, че ще го направиш… – каза накрая. – Татко не заслужава това.
– А аз? Аз заслужавам ли да се съсипя?
Той затвори.

Денят, в който заведох татко в дома, беше мрачен и дъждовен. Държах го за ръка, а той гледаше объркано сградата с надпис „Дом за стари хора Надежда“. Вътре беше чисто, миришеше на супа и лавандула. Медицинската сестра – леля Сийка – ме посрещна с топла усмивка.
– Ще се грижим за него като за наш баща – каза тя.
Татко седна на леглото и ме погледна с онези сини очи, които помня от детството си.
– Ще дойдеш ли пак?
– Ще идвам всяка седмица, обещавам!

Първите дни вкъщи бяха странно тихи. Мария започна да учи повече, Георги се върна в спалнята. Аз имах време да спя, да чета книга… но всяка вечер плачех тайно в банята.

Скоро започнаха телефонните обаждания от роднините. Леля Катя: „Как можа? Нашият баща никога не би постъпил така със своите родители!“ Братовчед ми Иван: „Срамота! Всички ще говорят.“

Дори майка ми беше разочарована:
– Може би трябваше още малко да изтърпиш…

Само Мария един ден ме прегърна и прошепна:
– Мамо, пак си моята майка.

Всяка събота ходех при татко. Понякога ме познаваше, понякога не. Един ден го намерих да играе шах с друг дядо и да се смее – нещо, което не бях виждала от години. Сестрата ми каза:
– Тук има компания, храни се добре… Понякога е по-щастлив от преди.

Но семейството ми не ми прости. На Коледа бяхме сами – никой не дойде. Петър изпрати съобщение: „Не мога да ти простя.“

Вечерите са най-тежки. Седя до прозореца и гледам светлините на града. Питам се: „Наистина ли съм лоша дъщеря? Или просто човекът има граници?“

Понякога си мисля: ако бях мъж, щяха ли всички да очакват от мен да жертвам всичко? Или просто защото съм дъщеря, трябва да бъда безкрайно търпелива?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Наистина ли съм предателка или просто човек, който вече не може сам?