Когато татко си тръгна, а аз останах да чакам

– Не ме ли познаваш, Иво? – гласът му беше дрезгав, а ръцете – треперещи, сякаш държеше не куфар, а цялото си минало. Стоеше пред вратата ми в един дъждовен софийски следобед, мокър до кости, с онзи стар каскет, който помнех от детството си.

Погледнах го дълго. Беше остарял, лицето му – набраздено от бръчки, очите – потъмнели. Но нямаше как да сбъркам този човек. Баща ми. Човекът, който си тръгна, когато бях на осем. Човекът, когото чаках всяка вечер до прозореца, докато майка ми плачеше тихо в кухнята.

– Какво правиш тук? – изрекох тихо, гласът ми едва се чуваше сред шума на дъжда и спомените.

– Дължа ти обяснение… и може би прошка – каза той и наведе глава.

Пуснах го вътре. Не знам защо. Може би защото винаги съм искал да чуя тази история. Може би защото въпреки всичко още го обичах.

Седнахме на масата в хола. Той оглеждаше апартамента – просторен, модерен, с изглед към Витоша. Всичко това бях постигнал сам. Без него.

– Добре си се уредил… – промълви той и се усмихна тъжно.

– Не благодарение на теб – отвърнах рязко.

Мълчахме дълго. Чуваше се само тиктакането на часовника и далечният шум от трамваите по булеварда.

– Иво… – започна той плахо. – Знам, че нямам право да идвам така. Но… остарях. Сам съм. Исках да те видя. Да ти кажа истината.

– Истината? – засмях се горчиво. – Истината е, че ни изостави заради друга жена и ново семейство. Това ли е?

Той потрепери.

– Не беше само това… Бях слаб. Изплашен. Не можех да понеса бедността, караниците с майка ти, безпаричието… Онази жена беше просто извинение да избягам от себе си.

В този момент сякаш всичко се върна – студените зими без парно, опашките за хляб, майка ми, която работеше на две места, за да ме облече за първия учебен ден. Всички онези рождени дни, когато духвах свещичките сам.

– Знаеш ли какво е да чакаш баща си всяка вечер? Да гледаш другите деца как ги взимат от училище? – гласът ми трепереше от гняв и болка.

Той сведе очи.

– Знам… И затова съм тук. Не искам нищо от теб. Само… ако можеш… прости ми.

В този момент вратата се отвори и Мария – жена ми – влезе с двете ни деца. Замръзнаха на прага при вида на непознатия мъж.

– Иво? Кой е това? – попита тя притеснено.

– Това е… баща ми – казах тихо.

Децата ме погледнаха учудено. Никога не бях говорил за него. За тях той беше просто празно място в семейната история.

Мария разбра без думи и ги заведе в детската стая. Останахме сами.

– Какво очакваш от мен? Да забравя всичко? Да те прегърна като в американски филм? – попитах го ядосано.

– Не… Просто исках да знаеш, че съжалявам. Че мислех за теб през всичките тези години. Че не мина ден без да се питам какъв човек си станал…

Стиснах юмруци под масата. В мен се бореха две чувства – яростта на изоставеното дете и жалостта към този стар човек пред мен.

– Имаш ли други деца? – попитах го изведнъж.

Той кимна.

– Дъщеря… но тя не иска да ме вижда. Жена ми почина преди две години. Останах сам…

Погледнах го дълго. Виждах себе си в очите му – същият страх от самотата, същата нужда от прошка.

– Знаеш ли какво е най-страшното? – казах тихо. – Че цял живот се страхувах да не стана като теб. Да не избягам от семейството си при първите трудности…

Той се разплака беззвучно. Сълзите му капеха по масата като дъжда по прозорците.

– Може би вече съм ти простил… поне малко – прошепнах аз. – Но не знам дали някога ще мога да забравя.

Той стана бавно, взе куфара си и се запъти към вратата.

– Благодаря ти, че ме изслуша… Това е повече, отколкото заслужавам.

Останах сам в тишината на апартамента си. Децата надничаха плахо от стаята си, а Мария ме прегърна през раменете.

– Добре ли си? – попита тя тихо.

Погледнах я и усетих как една част от мен се отпуска за първи път от години.

Седнах до прозореца и загледах дъжда над София. Мислех си: Можем ли някога напълно да простим на тези, които са ни наранили най-много? Или просто се учим да живеем с празнотата?