Когато вратите се затворят: Историята на една свекърва

– Мария, пак ли ще идва майка ти? – гласът на Петър проряза тишината в кухнята, докато аз стоях на прага с торба домашни курабийки и буркан сладко от смокини. Дъщеря ми се обърна към него с онзи поглед, който познавах от дете – смес от вина и безпомощност. – Мамо, сега не е удобно, имаме работа… – прошепна тя, сякаш се страхуваше да не я чуя. Сърцето ми се сви. За пореден път усещах, че съм натрапник в собствения живот на детето си.

Върнах се у дома с тежест в гърдите. Апартаментът ми в Люлин беше тих, прекалено тих. Седнах на дивана, оставих курабийките на масата и се загледах в снимката на Мария като малка – усмихната, с разрошени коси, прегърнала ме силно. Кога се промени всичко? Кога станах излишна?

Преди години, когато Мария се запозна с Петър, бях щастлива. Той изглеждаше добър, работеше като инженер, идваше от стабилно семейство. Но още от началото забелязах нещо в погледа му – някаква студенина, която не можех да разгадая. Първият път, когато ги поканих на вечеря, Петър почти не проговори. Когато предложих да помогна с приготвянето на салатата, той само кимна, а после каза на Мария: „Майка ти май не може да стои на едно място, а?“ Засмя се, но в гласа му имаше нещо остро.

С времето започнах да усещам, че не съм желана. Всеки път, когато се обаждах, Мария беше заета. Когато идвах на гости, Петър се затваряше в спалнята или излизаше „по работа“. Веднъж, когато Мария беше болна, донесох супа и лекарства. Петър отвори вратата, изгледа ме от глава до пети и каза: „Ние си имаме всичко, благодаря.“ Затвори вратата пред лицето ми. Стоях на стълбището, с торбата в ръка, и се чудех дали да се разплача или да се ядосам.

– Мамо, не се обиждай, Петър просто е уморен – опитваше се да ме успокои Мария по телефона. Но аз усещах, че нещо не е наред. Виждах го в очите ѝ, когато се срещахме тайно в парка, далеч от апартамента им. – Не искам да се карате, моля те, не идвай без да се обадиш – казваше тя, а аз кимах, макар че вътре в мен всичко крещеше.

Съседките ми в блока започнаха да шушукат. – Мария не идва ли вече? – питаше баба Станка. – Младите сега са различни, не уважават родителите си – добавяше леля Пенка. Аз само се усмихвах и казвах, че са заети, че работят много. Но истината беше, че се чувствах сама, изоставена.

Една вечер, когато не издържах повече, реших да отида до тях без предупреждение. Купих цветя, взех любимата торта на Мария и тръгнах. Когато звъннах на вратата, отвори Петър. Погледна ме студено, без да каже дума. – Мария е в банята, чакай тук – каза и ме остави в коридора. Чувах как си говорят на висок тон в другата стая. – Казах ти да не ѝ казваш да идва! – ядосано прошепна Петър. – Тя е майка ми, Петре! – отвърна Мария. – Не искам да се караме заради това. – Винаги се меси, не разбираш ли? Не искам да я виждам тук! – думите му ме пронизаха като нож.

Когато Мария излезе, очите ѝ бяха зачервени. Усмихна се насила и ме прегърна. – Мамо, благодаря ти, но сега не е удобно… – прошепна. Оставих тортата на масата и си тръгнах, без да кажа дума. Вървях по тъмните улици на София и се чудех – къде сбърках? Дадох всичко за Мария, отгледах я сама след като баща ѝ ни напусна. Работех на две места, за да ѝ осигуря всичко. А сега бях излишна.

Дните минаваха, а Мария все по-рядко се обаждаше. На рождения ми ден получих съобщение: „Честит рожден ден, мамо! Обичам те.“ Без обаждане, без посещение. Плаках цяла нощ. На следващия ден отидох на пазара, купих си цветя и си направих кафе. Опитвах се да се убедя, че всичко е наред, че така е животът. Но болката не минаваше.

Една сутрин, докато пиех кафе на балкона, Мария ми се обади. Гласът ѝ беше тих, почти неузнаваем. – Мамо, може ли да дойда при теб? – попита. – Разбира се, винаги си добре дошла – отвърнах, макар че сърцето ми биеше лудо. Когато дойде, беше пребледняла, с тъмни кръгове под очите. – Не мога повече, мамо – разплака се тя. – Петър… той… той не ме оставя да виждам никого, не иска да имам приятели, не иска да говоря с теб. Чувствам се като в клетка.

Прегърнах я силно. – Мило мое дете, ти не си сама. Винаги ще бъда до теб, каквото и да стане. – Но какво да правя, мамо? – попита тя през сълзи. – Страх ме е да остана сама, страх ме е да си тръгна…

В този момент разбрах, че проблемът не съм аз. Че зад студенината на Петър се крие нещо много по-страшно – контрол, страх, насилие. Че Мария е жертва, а аз съм била безсилна да ѝ помогна, защото не съм искала да видя истината.

Сега, когато седя сама в апартамента си, се питам – колко майки като мен са се чувствали излишни, без да знаят какво се случва зад затворените врати? Колко деца страдат в мълчание, защото ги е страх да потърсят помощ? Може би не съм била идеалната майка, но никога не съм спирала да обичам Мария. А вие, какво бихте направили на мое място? Щяхте ли да се борите за детето си, дори когато то ви отблъсква?