Когато всички си тръгнаха: Историята на Вера и нейния син Никола

– Не можеш да го държиш вкъщи повече, Вера! – гласът на майка ми прониза тишината в кухнята, докато Никола кашляше в съседната стая. – Трябва да го заведеш в дом, там ще се грижат по-добре за него.

Стиснах чашата с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха. Погледнах я – строгото ѝ лице, вечното неодобрение в очите ѝ. – Той е моят син, мамо. Никога няма да го оставя.

Тя въздъхна тежко и излезе, оставяйки ме сама с тишината и страха. Беше февруари, студът се просмукваше през дограмата на панелката ни в Люлин. Никола беше на шестнайсет, но болестта – рядко автоимунно заболяване – го беше превърнала в сянка на себе си. От енергичното момче, което риташе топка пред блока, не беше останало почти нищо. Сега лежеше в леглото, с трескави очи и изтощено тяло.

Преди година всичко беше различно. Бяхме семейство – аз, Никола и съпругът ми Димитър. Но когато диагнозата дойде, Димитър не издържа. – Не мога да гледам как детето ми умира, Вера – каза ми една вечер и си събра багажа. Отиде при сестра си в Пловдив. Оттогава не се обади нито веднъж.

Останах сама. Майка ми и баща ми идваха от време на време, но винаги с укори и съвети, които не исках да чувам. – Защо не го заведеш в Софиямед? Защо не поискаш помощ от държавата? – питаха ме, сякаш не бях опитала всичко. Но държавата ми каза: „Няма средства за лечение в чужбина.“ А в болницата ми намекнаха, че е по-добре да се примиря.

Съседите започнаха да ме избягват. – Горката Вера, не може да се справи – шушукаха зад гърба ми. Дори най-добрата ми приятелка, Мария, се отдръпна. – Не мога да гледам Никола така, Вера, прости ми – каза тя и повече не се обади.

Вечерите бяха най-тежки. Сядах до леглото на Никола, държах ръката му и му разказвах истории от детството му. Понякога той се усмихваше слабо. – Мамо, ще оздравея ли? – питаше ме с надежда в гласа.

– Ще оздравееш, Никола. Обещавам ти – казвах, макар да знаех, че лъжа.

Една сутрин, докато сменях чаршафите, телефонът звънна. Беше леля ми Стефка. – Вера, трябва да мислиш за себе си. Не можеш да се жертваш така. Животът продължава.

– Животът ми е Никола – отвърнах и затворих.

С парите беше все по-зле. Работех на две места – чистачка в училището и вечер в един супермаркет. Спях по три часа на денонощие. Тялото ми се предаваше, но не можех да спра. Ако се предам, кой ще се грижи за Никола?

Една вечер, докато броях стотинките за лекарства, Никола ме погледна сериозно:

– Мамо, ако умра, ще бъдеш ли сама?

Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра. – Никога няма да си тръгнеш от мен, Никола. Дори и да не си тук, пак ще си с мен.

Минаха месеци. Болестта напредваше. Един ден лекарят ми каза:

– Вера, трябва да се подготвиш. Не можем да направим повече.

Върнах се вкъщи и се срутих на пода. Крещях, плаках, удрях юмруци в паркета. Защо аз? Защо моето дете? Къде са всички, когато най-много имам нужда от тях?

На следващия ден майка ми дойде. – Вера, трябва да приемеш съдбата си. Не си сама – каза тя, но думите ѝ звучаха кухо.

– Сама съм, мамо. Сама съм от деня, в който всички си тръгнахте.

Последните дни на Никола бяха тихи. Държах ръката му, пеех му любимите му песни. Когато си отиде, светът ми се срина. Погребението беше малко – само аз, майка ми и баща ми. Димитър не дойде. Мария изпрати букет.

След това всички изчезнаха. Никой не се обади да попита как съм. Върнах се на работа, но вече не бях същата. Вечер се прибирах в празния апартамент и говорех на снимката на Никола.

Понякога се чудя – какво означава семейство? Кръвта ли ни прави близки или изборът да останем един до друг в най-трудните моменти?

Ако можех да върна времето назад, бих ли направила нещо различно? Или просто съдбата ни е такава – да останем сами, когато най-много имаме нужда от любов?

Кажете ми, вие какво бихте направили? Как се продължава напред, когато всички си тръгнат?