Когато всичко се срути: Българската дъщеря, която искаше да бъде видяна

– Елица, пак ли си забравила да изхвърлиш боклука? – гласът на майка ми пронизваше тишината в малката ни кухня в Люлин. Беше неделя сутрин, а аз стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. На петнайсет години вече знаех: у дома няма място за слабост.

– Не съм забравила, просто… – опитах се да обясня, но тя ме прекъсна.

– В този живот никой няма да ти поднася нещата на тепсия! След осемнайсет си сама, да знаеш! – думите ѝ бяха като шамар. Не за първи път ги чувах, но всеки път боляха по-силно.

Така започна всичко. Майка ми – Мария Георгиева – беше медицинска сестра в Пирогов. Работеше на две смени, винаги уморена, винаги недоволна. Баща ми си тръгна, когато бях на осем. Оттогава вкъщи останаха само изискванията и тишината между нас.

В училище бях отличничка. Не защото исках, а защото знаех, че ако донеса четворка, ще има скандал. Веднъж се прибрах с тройка по математика. Майка ми не каза нищо. Просто не ми говори три дни. Тази тишина беше по-страшна от всеки вик.

Когато навърших осемнайсет, тя изпълни заканата си. Остави ми 200 лева на масата и каза:

– Намери си квартира. Време е да пораснеш.

Не плаках. Събрах дрехите си в един стар куфар и излязох. София ме посрещна с дъжд и студен вятър. Намерих стая в Студентски град – мизерна, с мухъл по стените и прозорец, който не се затваряше добре. Работех като сервитьорка вечер, а през деня учех журналистика в университета.

Понякога, докато миех чаши в кафенето на булевард „Витоша“, гледах как майки и дъщери се смеят заедно. Чудех се какво е да имаш майка, която те прегръща без причина. Моята никога не го правеше.

Един ден получих обаждане от нея:

– Елица, трябва да дойдеш. Баба ти е зле.

Върнах се в Люлин. Баба ми лежеше на леглото си, бледа и тиха. Майка ми седеше до нея със стиснати устни.

– Защо ме извика? – попитах я тихо.

– Защото си част от това семейство, харесва ли ти или не – отвърна тя рязко.

Тогава избухнах:

– Семейство? Кога сме били семейство? Ти никога не ме прегърна! Никога не попита как съм! Само изискваше!

Майка ми ме погледна така, сякаш за първи път ме виждаше.

– Мислиш ли, че на мен ми беше лесно? – прошепна тя. – Баща ти ни остави с празен хладилник и сметки до тавана. Ако не бях строга, щяхме ли да оцелеем?

– Може би… но поне щяхме да сме заедно – казах аз през сълзи.

Баба ми почина след два дни. На погребението стояхме една до друга – две жени, които не знаят как да говорят за болката си.

След това майка ми започна да ми звъни по-често. Понякога само питаше дали съм яла. Друг път мълчеше от другата страна на телефона.

Една вечер я поканих в квартирата си. Направих мусака – любимото ѝ ястие от детството ми.

– Добра е – каза тя плахо. – По-добра от моята.

– Мамо… – започнах аз, но думите заседнаха в гърлото ми.

Тя се усмихна за първи път от години:

– Знам, Елице. И аз те обичам, макар че не го казвам често.

Сега съм на двадесет и пет. Работя като репортер в малък сайт и живея сама. Майка ми още е строга, но понякога ми праща съобщения: „Облечи се топло.“ Или: „Гордея се с теб.“

Понякога се чудя: ако бяхме различни, ако бяхме по-отворени една към друга, щяхме ли да сме по-щастливи? Или просто такава е съдбата на майките и дъщерите в България – винаги между любовта и изискванията?

А вие как мислите? Може ли човек да прости липсата на нежност? Или белезите остават завинаги?