„Когато вземеш пенсията, ще остана при теб“: Историята на една баба и нейния внук

– Бабо, кога ще вземеш пенсията? – гласът на Сашко ме сепна, докато бърках супата на печката. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад хълма до нашата къща, а в стаята се носеше мирис на копър и картофи. Погледнах го – седеше на масата с тетрадка пред себе си, но не пишеше. Очите му бяха вперени в мен, с онзи особен блясък, който напоследък ме караше да се чувствам неспокойна.

– След три дни, Сашко. Защо питаш? – опитах се да прозвучи спокойно, макар че вътре в мен нещо се сви.

– Ами… ако вземеш пенсията, ще си купим ли нов телефон? – попита той и наведе глава.

Това беше третият път този месец, в който разговорът ни стигаше до пари. Откакто дъщеря ми Мария замина за Германия да работи като санитарка, аз останах с внука си в нашето малко село край Велико Търново. Обеща ми, че ще праща пари всеки месец, но от два месеца не бях получила нищо. Сашко беше на десет – възраст, в която децата вече усещат липсите и започват да сравняват живота си с този на другите.

Вечерта излязохме на хълма до къщата. Там се събираха всички – съседи, деца, кучета. Гледах как бащата на малкия Петър го бута по склона с шейна, а майка му ги снима с телефона си. Сашко стоеше до мен и мълчеше. Изведнъж прошепна:

– Бабо, ако имаме повече пари, ще можем ли и ние да ходим на море?

Стиснах ръката му. Не знаех какво да кажа. Спомних си моето детство – бедно, но щастливо. Сега бедността беше по-остра, по-срамна. В селото всички знаеха кой колко получава и кой кога ще вземе пенсията си.

На следващия ден отидох до пощата. Пенсията ми беше 540 лева – едва стигаха за сметки, храна и лекарства. Купих хляб, мляко и малко салам за Сашко. Когато се прибрах, той ме посрещна на прага.

– Взе ли пенсията?

– Взех я, Сашко. Но трябва да я пазим – обясних тихо.

Той се намръщи.

– Мамо каза, че като вземеш пенсията, ще мога да си купя нов телефон! Всички имат! Само аз съм с този стар боклук!

Гласът му трепереше от гняв и обида. За първи път усетих пропастта между нас – не само възрастова, но и емоционална. Аз бях баба му, но вече не можех да му дам това, което искаше.

Вечерта седнахме на масата. Опитах се да му обясня:

– Сашко, парите не са всичко. Когато бях малка, нямахме нищо – играехме по дворовете и пак бяхме щастливи.

Той ме погледна с недоверие.

– Това е било преди сто години! Сега всички имат телефони! И мама каза…

Тук гласът му секна. Видях сълзи в очите му.

– Мама каза какво?

– Че ако не можеш да ми купиш телефон, ще ме вземе при нея в Германия.

Сърцето ми се сви. Знаех, че Мария няма възможност да го гледа там – работеше по 12 часа на ден и живееше в малка квартира с още три жени. Но думите й бяха оставили отпечатък в душата на детето.

През нощта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко – за младостта си, за годините труд във фабриката за обувки във Велико Търново, за това как останах вдовица на 52 и как отгледах Мария сама. Мислех за всички жертви, които направих – а сега внучето ми ме вижда само като банкомат.

На следващия ден дойде съседката Пенка.

– Как сте с момчето? – попита тя.

– Трудно е… – признах аз. – Иска неща, които не мога да му дам.

Пенка въздъхна.

– Всички сме така. Моята внучка само за дрехи и телефони говори. Вече не знам какво е семейство…

Вечерта Сашко дойде при мен.

– Бабо… ако вземеш още една пенсия… ще остана при теб. Иначе ще отида при мама.

Погледнах го дълго. Видях страха в очите му – страхът да не бъде изоставен, но и желанието да има повече. Прегърнах го силно.

– Сашко, аз те обичам повече от всичко. Но понякога любовта не е достатъчна…

Той се разплака на рамото ми.

Дните минаваха тежко. Започнах да търся допълнителна работа – чистих къщи на съседи, плетях терлици за пазара във Велико Търново. Но парите пак не стигаха.

Една вечер Мария се обади по Viber.

– Мамо, как сте?

– Трудно е… Сашко много страда за теб.

– И аз страдам… Но тук е по-добре за него! Ако дойде при мен, ще има всичко!

– Всичко ли? Или просто повече вещи?

Мария замълча.

След седмица получих писмо от социалните – Мария беше подала молба за преместване на Сашко при нея в Германия. Светът ми рухна. Прекарах нощта в сълзи и молитви.

В деня преди заминаването му седнахме двамата на хълма до къщата. Гледахме залеза над селото.

– Бабо… ако можеше да избираш между мен и парите… какво щеше да избереш?

Прегърнах го силно.

– Винаги теб, Сашко. Но понякога животът ни кара да избираме между любовта и оцеляването…

Сега къщата е празна. Чувам гласа му само по телефона – вече рядко звъни. Понякога се питам: дали някога ще разбере колко струва една прегръдка? Или вече сме изгубили истинското семейство?

А вие как бихте постъпили? Кое е по-важно – любовта или сигурността?