Когато животът ми вече не беше мой: Историята на една българска баба

– Мамо, ще можеш ли да вземеш децата и днес? – гласът на дъщеря ми Елица трепереше от напрежение, а аз вече усещах как стомахът ми се свива. Беше вторник сутрин, а аз отново стоях на прага на апартамента си, с чанта в ръка, готова да се превърна в сянка на самата себе си.

Преди две години се пенсионирах. Мечтаех за малко спокойствие, за разходки по Марица, за срещи с приятелки в кварталното кафене. Но още първата седмица след пенсията телефонът ми не спря да звъни. „Мамо, ще можеш ли да вземеш Дани от градина?“, „Мамо, ще гледаш ли Мария за час-два?“, „Мамо, ще сготвиш ли нещо за вечеря?“ И така, ден след ден, без да усетя, се превърнах в баба на пълен работен ден.

В началото ми беше мило. Обичам внуците си повече от всичко. Дани е палав и винаги ме разсмива с въпросите си, а Мария е тиха и обича да рисува до мен. Но с времето започнах да усещам как животът ми се изплъзва между пръстите ми. Сутрините ми започваха с приготвяне на закуска за тях, после разходка до училище или градина, после пазаруване, готвене, пране… Когато вечерта настъпеше и децата си тръгнеха, аз бях толкова уморена, че едва имах сили да си направя чай.

– Мамо, ти си най-добрата! – казваше Елица и ме целуваше по бузата. Но думите ѝ звучаха като извинение. Никога не питаше как съм аз. Никога не се интересуваше дали имам планове или нужда от почивка.

Един петък следобед седяхме с внуците в парка. Гледах другите баби – някои четяха книга на пейката, други разговаряха оживено с приятелки. А аз? Аз тичах след Дани и събирах разпилени играчки. В този момент усетих как сълзите напират в очите ми.

– Бабо, защо си тъжна? – попита Мария и ме погледна с големите си кафяви очи.
– Не съм тъжна, слънце – излъгах я. – Просто съм уморена.

Вечерта се прибрах вкъщи и седнах на дивана. Телефонът звънна – беше синът ми Петър.
– Мамо, ще можеш ли утре да гледаш малкия? Искаме с Нели да излезем за малко.
– Петре… – започнах плахо. – Може ли този уикенд да си почина? Не съм спала добре цяла седмица.
– Ех, мамо! Само този път! Знаеш колко ни помагаш…

Затворих телефона и усетих как гневът ме залива. Защо никой не разбираше, че и аз имам нужда от време за себе си? Защо всички приемаха помощта ми за даденост?

На следващия ден срещнах съседката ми Лиляна на стълбището.
– Марийче, пак ли ще гледаш децата? – попита тя със съчувствие.
– Пак… – въздъхнах аз.
– А ти кога ще живееш за себе си?

Тези думи ме удариха като гръм. Кога наистина живях за себе си? Спомних си младостта си – как обичах да рисувам, да ходя на театър, да се разхождам сама из Стария град. Всичко това беше останало някъде назад, заровено под купища памперси и детски играчки.

В неделя сутринта реших да поговоря с децата си. Събрах Елица и Петър у дома.
– Искам да ви кажа нещо важно – започнах с треперещ глас. – Обичам ви и обичам внуците си. Но напоследък усещам, че съм забравила коя съм. Имам нужда от време за себе си. Не мога повече да бъда винаги на разположение.

Настъпи тишина. Елица ме погледна изненадано.
– Мамо… ние не сме осъзнавали…
– Знам – прекъснах я. – Но трябва да се научите да се справяте сами понякога. Аз съм тук за вас, но не мога да бъда всичко за всички.

Петър наведе глава.
– Извинявай, мамо. Наистина сме те натоварили много.

В този момент усетих как тежестта от раменете ми започва да се вдига. Не беше лесно – децата ми бяха свикнали да разчитат на мен за всичко. Но малко по малко започнаха да уважават границите ми. Започнах да излизам с приятелки, записах се на курс по рисуване и дори веднъж отидох сама на кино.

Понякога все още усещам вина – дали не ги оставям сами в труден момент? Но после си напомням: ако аз не се грижа за себе си, кой ще го направи?

Сега седя на балкона с чаша чай и гледам залеза над Пловдив. Животът ми отново е мой – поне малко повече отпреди.

Чудя се: Колко още български баби са забравили себе си в името на семейството? И кога ще започнем да говорим открито за това?