Когато животът спре да те търси: Историята на една българска пенсионерка

– Мамо, пак ли ще ми звъниш по десет пъти на ден? – гласът на дъщеря ми Елица беше раздразнен, а аз стоях с телефона в ръка, стиснала го така, сякаш от него зависи дали ще дишам. – Просто исках да чуя как си – прошепнах, но тя вече беше затворила. Седнах на ръба на леглото, в стаята ми беше тихо, прекалено тихо. Чувах само тиктакането на часовника и далечния шум от улицата. Пенсионирах се преди три месеца и оттогава всеки ден ми се струваше като безкрайна неделя – празна, безцелна, безкрайна.

Четиридесет и две години работих като библиотекарка в читалището на нашия квартал в Пловдив. Обичах работата си – мириса на стари книги, разговорите с учениците, които идваха за задължителната литература, подреждането на каталозите, дори праха по рафтовете. Имах свой ритъм, свои хора, които ме познаваха и уважаваха. Сега обаче всичко това изчезна. Сутрин се будя и се чудя защо изобщо да ставам от леглото.

Мъжът ми – Иван – почина преди пет години. Оттогава живея сама. Дъщеря ми Елица има собствено семейство, две малки деца и работа, която я поглъща напълно. Синът ми Петър замина за Германия преди години и се обажда само по празници. Приятелките ми също са разпръснати – някои починаха, други се преместиха при децата си в чужбина. Останах сама с книгите си и спомените.

Първите седмици след пенсионирането се опитвах да си намеря занимание – подредих всички шкафове, изчистих прозорците, дори започнах да плета пуловер за внучката си. Но след това всичко ми омръзна. Чувствах се като призрак в собствения си дом.

Един ден реших да отида до читалището – просто да видя познатите лица. Когато влязох вътре, новата библиотекарка – Марияна – ме посрещна с усмивка, но в очите ѝ видях неудобство. – Госпожо Димитрова, как сте? – попита тя учтиво. – Добре съм… Просто минавах – отвърнах аз и се почувствах като натрапник. Вече нямаше място за мен тук.

Вечерите ми станаха най-тежки. Седях пред телевизора и гледах турски сериали, но не можех да се съсредоточа върху сюжета. Мислите ми препускаха – какво ще стане с мен? Ще прекарам ли остатъка от живота си сама, без да съм нужна на никого?

Една сутрин телефонът звънна. Беше съседката ми баба Сийка. – Мария, ще дойдеш ли да ми помогнеш с лекарствата? Не мога да разбера кое кога се пие… – Гласът ѝ беше треперлив. Отидох веднага. Седнахме заедно на масата ѝ в малката кухня и започнах да ѝ обяснявам кое хапче за какво е. Тя ме гледаше с благодарност и ми разказваше истории от младостта си.

Този ден не се чувствах толкова сама.

Започнах да помагам на баба Сийка всеки ден – носех ѝ хляб от магазина, четях ѝ писмата от децата ѝ в чужбина, дори ѝ плетях чорапи за зимата. Скоро към нас се присъедини и другата съседка – леля Пенка, която имаше проблеми със зрението. Започнахме да се събираме трите следобед на чай и сладки.

Един ден Елица ми се обади: – Мамо, защо не дойдеш да гледаш децата за няколко дни? Имаме много работа с Георги… Сърцето ми подскочи от радост. Отидох при тях и внучката ми ме прегърна силно: – Бабо Мария! Ще ми четеш ли приказка?

Вечерта седяхме с Елица в кухнята. Тя ме погледна уморено: – Извинявай, че не ти обръщам повече внимание… Просто понякога не знам как да ти помогна.

– Не ми трябва помощ, Елице – казах тихо. – Просто искам да знам, че съм нужна.

Тя се разплака и ме прегърна: – Винаги ще имаш място при нас.

Върнах се у дома с нова надежда. Реших да предложа помощта си в местния пенсионерски клуб – започнах да организирам литературни четения и срещи с деца от близкото училище. За първи път от месеци усетих, че имам смисъл.

Сега знам: не възрастта определя дали сме нужни или не. Важно е да намерим своето място, дори когато светът около нас се променя.

Понякога се питам: колко хора като мен се чувстват забравени? Колко от нас чакат някой просто да ги попита: „Как си?“