Кой има право на името на сина ми?

— Не! — гласът на свекърва ми, Мария, проряза въздуха като нож. — Това име няма да стои в нашето семейство!

Стоях в средата на хола, с бебето в ръце, а съпругът ми Георги беше замръзнал до мен. В ръцете си държах нашия новороден син — малък, топъл вързоп, който още не знаеше нищо за тежестта на имената и очакванията. Бяхме избрали името „Александър“ — име, което винаги съм обичала, име, което носеше сила и светлина за мен. Но за Мария това беше предателство.

— Какво значи това, Мария? — опитах се да запазя гласа си спокоен, но ръцете ми трепереха.

— В нашата рода първородният син винаги се казва Георги! — изсъска тя. — Това е традиция! Как смееш да я нарушиш?

Георги мълчеше. Погледнах го с надежда да ме подкрепи, но той избягваше очите ми. Сякаш стените се стесняваха около мен. В този миг осъзнах, че не се боря само за едно име — борех се за правото да бъда чута, за правото да бъда майка според собствените си разбирания.

В следващите дни напрежението в къщата стана непоносимо. Мария не говореше с мен, а когато го правеше, беше само за да ме упреква:

— Ти не уважаваш нашите корени! Какво ще кажат хората? Как ще гледам съседките в очите?

Чувах я как шепне с мъжа ми вечер:

— Георги, ти си мъжът в тази къща! Не може тя да решава всичко!

Понякога чувах и баща му, дядо Петър:

— Остави ги, Марийке. Младите си знаят работата.

Но Мария не се отказваше. Започна да настройва и роднините срещу мен. На една семейна вечеря леля Станка каза:

— Името е съдба, мило дете. Ако не го кръстиш Георги, ще носиш вина цял живот.

Погледнах към сина си. Александър спеше спокойно в количката си, далеч от бурята около него. В този момент се почувствах напълно сама.

Майка ми се опитваше да ме подкрепи по телефона:

— Не се предавай, Яна! Това е твоето дете. Ти го носи девет месеца, ти го роди! Не позволявай да ти вземат това право.

Но аз се чувствах като чужденка в собствения си дом. Георги все повече се отдалечаваше от мен. Виждах как се разкъсва между мен и майка си. Една вечер го попитах:

— Защо мълчиш? Защо не кажеш какво искаш?

Той въздъхна тежко:

— Яна, не разбирам защо е толкова важно за теб. Това е само име…

— Не е само име! — прекъснах го аз. — Това е нашият син! Нашият избор! Ако сега отстъпя, какво ще последва после?

Сълзите напираха в очите ми. Чувствах се предадена.

Дните минаваха в тягостно мълчание. Мария започна да идва всеки ден „да помага“ с бебето, но всъщност само ме наблюдаваше и критикуваше:

— Не така се къпе бебе! Не така се повива! Аз три деца съм отгледала!

Една сутрин я чух да говори по телефона:

— Ще направя всичко възможно това дете да носи името на баща си!

Тогава реших — повече няма да търпя. Събрах смелост и една вечер казах на Георги:

— Ако не ме подкрепиш, ще си тръгна. Ще отида при майка ми с Александър. Не мога повече да живея така.

Той ме погледна уплашено:

— Яна, моля те… Не искам да губя нито теб, нито детето…

— Тогава избери — мен и нашия син или майка ти и нейните традиции.

Това беше най-тежката нощ в живота ми. Георги не спа до сутринта. На разсъмване дойде при мен и каза тихо:

— Искам семейството ми да сме ти и Александър. Ще говоря с майка ми.

Когато Мария чу решението ни, избухна в сълзи и обвинения:

— Предател! Синът ми вече не е мой!

Видях болката в очите й, но вече не можех да отстъпя. За първи път почувствах сила — сила да защитя себе си и детето си.

Минаха месеци. Отношенията със свекърва ми останаха студени, но аз вече не се страхувах. Александър растеше здрав и усмихнат. Понякога се чудех дали постъпих правилно — дали не разбих семейството ни заради едно име.

Но когато гледам сина си и чувам как ме нарича „мамо“, знам, че направих това, което трябваше.

Питам се: Колко още жени са принудени да избират между себе си и чуждите очаквания? Кога ще започнем да уважаваме избора на майките? Какво бихте направили вие на мое място?