Колко струва любовта на баба?

— Мамо, ще можеш ли да вземеш Ели утре следобед? — попитах я, докато държах телефона с треперещи ръце. Беше вторник вечер, а аз вече усещах как напрежението се натрупва в гърдите ми. Работата ме притискаше, шефът ми настояваше да остана до късно, а единствената ми опора беше майка ми — баба Мария.

— Ще я взема, но трябва да поговорим — отговори тя с необичайно студен тон. В този момент нещо в гласа ѝ ме накара да се свия вътрешно. Познавах тази нотка — беше като буря, която се задаваше отдалеч.

На следващия ден, когато я видях на прага, държейки ръката на малката Ели, усетих как въздухът между нас е натежал. Седнахме в кухнята, а майка ми започна директно:

— Ана, знаеш, че обичам внучката си. Но вече не мога така. Всяка седмица по три-четири дни я гледам, а аз също имам нужда от време за себе си. Освен това пенсията ми е малка… Мисля, че е редно да започнеш да ми плащаш за грижите.

Сякаш някой ме удари в стомаха. Не можех да повярвам на ушите си. — Мамо, ти сериозно ли? Това е Ели! Твоята внучка! — гласът ми трепереше между гняв и отчаяние.

Тя сведе поглед. — Не го правя от лошо. Просто… времената са трудни. Всичко поскъпна. И аз съм уморена.

В този момент сякаш цялото ми детство се срина пред очите ми. Спомних си как майка ми ме водеше за ръка до училище, как ме прегръщаше, когато бях болна, как винаги казваше: „Семейството е най-важното.“ А сега? Семейството имаше цена.

Вечерта разказах на съпруга си Петър. Той замълча дълго, после каза:

— Ана, разбирам я донякъде. Пенсиите са мизерни. Но това е абсурдно! Как ще плащаме на собствената ти майка? Ако започнем сега, къде ще спрем?

Дните минаваха в напрежение. Майка ми продължаваше да гледа Ели, но между нас стоеше невидима стена. Всяко предаване на детето беше кратко и студено. Ели усещаше нещо — започна да ме пита защо баба вече не ѝ чете приказки вечер или защо не се смее така силно, както преди.

Една неделя реших да поговоря открито с майка ми. Отидох при нея сама. Тя седеше на балкона с чаша чай и гледаше към двора.

— Мамо, не мога да приема това. Не мога да ти плащам за любовта ти към Ели. Ако имаш нужда от помощ — кажи ми! Ще ти помогнем с пари за сметки или храна, но не и така…

Тя избухна в сълзи. — Ана, ти не разбираш! Не става дума само за парите. Чувствам се използвана. Цял живот съм давала всичко за вас — за теб и брат ти. Сега съм сама и никой не ме пита как съм. Вие идвате само когато имате нужда от мен.

Думите ѝ ме пронизаха като нож. Никога не бях мислила за това така. Винаги съм приемала помощта ѝ за даденост — тя беше баба Мария, която винаги е насреща.

— Прости ми… — прошепнах. — Не съм искала да те нараня. Просто… толкова съм уморена и объркана.

Тя ме прегърна силно и дълго плакахме заедно.

След този разговор започнахме да говорим повече — не само за Ели, а и за самите нас. Започнах да ѝ помагам с пазаруването, канех я по-често у дома, питах я как е и дали има нужда от нещо.

Но раната остана. Всяка среща беше белязана от онзи разговор за парите. Петър все още беше обиден и избягваше да говори с нея дълго.

Веднъж чух Ели да пита баба си:

— Бабо, ти защо не ме обичаш вече?

Майка ми се разплака пред детето и аз разбрах колко дълбоко сме се наранили всички.

Сега често се питам: Дали парите могат да разрушат любовта между майка и дъщеря? И ако семейството има цена — кой я определя?