Колко тежка е тази чаша вода?

– Мамо, пак ли ще стоиш така цяла вечер? – гласът на дъщеря ми Елица проряза тишината като нож. Стоях в средата на кухнята, стисках чаша вода и усещах как ръката ми трепери. Беше обикновена чаша, но в този момент тежеше като камък.

– Не, просто… мисля си – отвърнах тихо, без да я поглеждам.

– За какво толкова мислиш? – настоя тя, вече раздразнена.

Не можех да ѝ кажа истината. Не можех да призная, че се страхувам да пусна чашата, защото тогава ще трябва да се изправя срещу всичко, което съм натрупала в себе си през годините – провалите си като майка, като съпруга, като човек.

Мъжът ми, Стефан, отдавна беше спрял да ме пита как съм. Вечерите ни минаваха в мълчание – той пред телевизора, аз в кухнята с чашата вода. Понякога си мислех, че ако я изпусна и тя се счупи, може би нещо ще се промени. Може би ще се събудим от този кошмарен сън на безразличие.

– Мамо! – Елица вече крещеше. – Писна ми от твоето мълчание! Писна ми да те гледам как се давиш в собствените си мисли!

Погледнах я. Очите ѝ бяха пълни със сълзи и гняв. В този момент видях себе си – младата Мария, която някога беше мечтала за голямо семейство, за любов и разбиране. Къде се изгубих по пътя?

– Извинявай, Ели… – прошепнах. – Просто… не знам как да продължа.

Тя се обърна рязко и излезе от кухнята. Останах сама с чашата вода. Седнах на стола и я поставих пред себе си. Загледах се в нея – прозрачна, обикновена, но толкова тежка.

Спомних си времето, когато Стефан и аз се запознахме на студентската бригада в Сливен. Бяхме млади, бедни, но щастливи. Тогава вярвахме, че любовта може да победи всичко. После дойдоха децата, сметките, безкрайните грижи. Стефан започна да работи по две смени, аз останах вкъщи с Елица и малкия Петър. Ден след ден започнах да губя себе си.

– Мария, ще вечеряш ли? – гласът на Стефан ме върна в настоящето.

– Не съм гладна – отвърнах автоматично.

– Трябва да ядеш нещо… – настоя той, но вече беше ясно, че не очаква отговор.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми.

– Мамо, добре ли си? – попита тя с тревога.

– Добре съм… просто съм уморена.

– Знам те аз… Не можеш да носиш всичко сама, Мария. Понякога трябва да пуснеш чашата.

Замълчах. Думите ѝ ме удариха като шамар. Колко пъти бях чувала тази метафора? Колко пъти бях казвала на приятелките си: „Пусни чашата!“ А сега самата аз не можех.

Станах и отидох до прозореца. Навън валеше дъжд. Капките се стичаха по стъклото като сълзи. Спомних си последния ни семеен празник – рождения ден на Петър. Всички бяхме заедно, но никой не говореше истински с другия. Всеки държеше своята чаша – със страхове, с обиди, с неизказани думи.

Вратата на кухнята се отвори и Елица влезе отново.

– Мамо… извинявай за преди – каза тя тихо.

– Не ти трябва да се извиняваш… Аз трябва да го направя – отвърнах и усетих как гласът ми трепери.

– Може ли да седна при теб?

Кимнах. Тя седна до мен и хвана ръката ми.

– Знаеш ли… понякога имам чувството, че ти липсвам – прошепна тя.

Сълзите ми потекоха безконтролно.

– И ти ми липсваш… Всички ми липсвате… А аз съм тук и не мога да ви покажа колко много ви обичам.

Елица ме прегърна силно.

– Мамо, не е късно. Просто трябва да говорим повече. Да си простим…

В този момент осъзнах колко дълго съм държала тази чаша вода. Не водата тежи толкова – тежат страховете ми, вината ми, провалите ми. Ако я пусна, няма да загубя нищо важно – напротив, може би ще спечеля себе си обратно.

Взех чашата и я оставих на масата. Погледнах Елица и се усмихнах през сълзи.

– Благодаря ти… че не се отказваш от мен.

Тя само кимна и ме прегърна още по-силно.

Вечерта мина различно от всички други досега. Седнахме заедно на масата – аз, Стефан, Елица и Петър. Говорихме си за малки неща – за училище, за работа, за времето навън. За първи път от години усетих топлина в дома ни.

Преди да заспя тази нощ, се запитах: Колко още хора държат своята чаша вода? Колко още семейства мълчат вместо да говорят? Може би е време всички ние да пуснем чашата и да започнем отначало.