Конецът на нишката: Историята на една българска майка

— Петре, защо не ми се обаждаш вече? — Гласът ми трепереше, докато държах телефона, а в стаята се носеше миризмата на прясно изпечен хляб. Беше неделя сутрин, а аз отново бях сама. Петър, моят единствен син, от години се беше отдалечил от мен. Не физически — живееше само на другия край на Пловдив — но между нас се беше появила невидима стена.

— Мамо, зает съм. Даниел има температура, а Ива е на работа. Ще ти звънна по-късно. — Гласът му беше студен, почти механичен. Чух детски плач на заден фон и после линията прекъсна.

Останах с телефона в ръка, загледана в празното пространство. Спомних си времето, когато Петър беше малък — как тичаше към мен с разперени ръце, как ме прегръщаше силно, сякаш никога няма да ме пусне. А сега… Сега дори не можех да видя внука си Даниел повече от веднъж-два пъти в месеца.

Съседката ми, леля Станка, често ме питаше:

— Марийче, какво става с Петър? Защо не идва? Всички баби тук гледат внучетата си всеки ден.

— Не знам, Станке. Може би е много зает… — лъжата заседна в гърлото ми като кост.

Вечерите ми минаваха в тишина. Понякога се улавях да говоря сама със себе си или да си представям как Даниел тича из хола и разлива сок по килима. Но това бяха само мечти.

Една вечер, докато подреждах стари снимки, намерих писмо от Петър, написано преди години, когато беше студент във Велико Търново. В него пишеше: „Мамо, ти си най-важният човек в живота ми.“ Сълзите ми капеха по хартията.

Реших да отида при тях без предупреждение. Купих кекс и малка количка за Даниел. Когато звъннах на вратата, отвори Ива — снаха ми. Погледна ме с изненада и не особено топло.

— Здравейте, Мария. Не сме ви очаквали.

— Донесох нещо за Даниел… Може ли да го видя?

— Той спи. Петър е в магазина. Може би друг път…

Стоях на прага, усещайки как бузите ми пламтят от срам и обида. Оставих подаръците и си тръгнах. По пътя към вкъщи плаках като дете.

Дните се нижеха един след друг. На рождения ден на Даниел получих покана само по телефона — „Ако искаш, ела за час-два.“ Когато пристигнах, всички бяха вече там — родителите на Ива, приятели, съседи. Аз стоях в ъгъла като чужда.

Веднъж дочух разговор между Ива и майка ѝ:

— Не искам Мария да се меси толкова много! Тя все казва как трябва да възпитаваме Даниел…

— Но тя е баба му…

— Да, ама прекалява!

Сърцето ми се сви. Наистина ли съм прекалявала? Винаги съм искала най-доброто за Петър и семейството му. Може би съм давала непоискани съвети… Може би съм била твърде настоятелна.

Една вечер Петър дойде у дома сам. Седна срещу мен и дълго мълча.

— Мамо… — започна той тихо. — Ива не се чувства добре, когато идваш без предупреждение. Понякога казваш неща, които я нараняват. Аз… аз съм между вас двете и не знам какво да правя.

Погледнах го — моето момче, вече мъж с уморени очи.

— Петре, аз само исках да помагам… Да бъда част от живота ви…

— Знам, мамо. Но понякога имаме нужда от пространство. Ива се чувства сякаш я критикуваш за всичко.

Тогава разбрах — нишката между нас беше започнала да се къса не от омраза или липса на любов, а от недоразбиране и неизказани думи.

Оттогава започнах да се отдръпвам. Не звънях всеки ден. Не настоявах да гледам Даниел. Оставих ги да живеят живота си така, както смятат за добре.

Понякога Петър ми се обаждаше сам — кратко, но топло: „Мамо, как си? Даниел пита за теб.“

Вечерите ми останаха самотни, но вече не плачех толкова често. Научих се да живея с празнотата и да ценя малките мигове на близост.

Сега седя до прозореца и гледам как дъждът барабани по стъклото. Питам се: Кога нишката между майка и син става толкова тънка, че може да се скъса? И дали някога ще намерим начин да я вържем отново?