Коя е момичето? История за една снимка и много предразсъдъци

– Коя е момичето на снимката? – гласът на леля Мария прозвуча остро, докато държеше пожълтелия фотос между пръстите си. Седяхме около масата в хола на баба, където се бяхме събрали за именния ден на баща ми. Всички се смееха, разказваха стари истории, докато не извадиха кутията със снимки. И тогава започна всичко.

Върху снимката бях аз – на шест години, с къса коса, облечена в синя тениска и дънки, до братовчед ми Петър и братовчедка ми Деси. Тримата се смеехме широко, а слънцето хвърляше златисти петна по лицата ни. Но когато леля Мария попита, всички замълчаха.

– Ами… това е Деси, нали? – опита се баба да познае, сочейки към мен.
– Не, това е Петър! – намеси се чичо Иво.
– Не, не… това е нашата Мария! – майка ми се намеси с леко раздразнение в гласа.

Погледнах ги и усетих как бузите ми пламват. Бях момичето на снимката. Но защо никой не можеше да ме разпознае? Защо всички се колебаеха?

– Защо си с къса коса? – попита ме тихо Деси, която седеше до мен.
– Защото така исках – отвърнах, но гласът ми трепереше. Истината беше, че майка ми винаги настояваше да изглеждам „подредено“, а късата коса беше по-лесна за поддръжка. Но в училище често ме бъркаха с момче. Децата ми се подиграваха: „Мария ли си или Мартин?“

– Едно време не беше така – намеси се баба. – Момичетата носеха плитки, рокли… Сега всичко е объркано.

– Мамо, времената се променят – въздъхна майка ми. – Децата трябва да бъдат себе си.

Но усещах как напрежението расте. Чичо Иво се засмя:
– Ей, Марийче, ти май си била скрито момче!

Смехът му беше груб и ме нарани. Спомних си как в първи клас учителката ме нарече „момченце“ пред целия клас. Как после плаках в тоалетната и се зарекох никога повече да не нося къса коса. Но вкъщи майка ми настояваше: „Така ти е по-удобно.“

– Защо всички трябва да изглеждаме по един и същи начин? – избухнах изведнъж. Гласът ми прозвуча по-силен, отколкото очаквах. – Защо ако едно момиче има къса коса или носи дънки, веднага го бъркат с момче?

Настъпи тишина. Всички ме гледаха изненадано.

– Не е въпросът само в косата – каза тихо майка ми. – Хората са свикнали да слагат етикети.

– Ама ние не искаме да те обидим, Марийче – опита се да замаже положението леля Мария.
– Знам… Просто боли – прошепнах.

Вечерта се прибрахме у дома. Майка ми мълчеше през целия път. Когато влязохме в апартамента, седна до мен на дивана и ме прегърна.

– Знаеш ли, когато бях малка, и аз исках да играя футбол с момчетата. Но баба ти винаги ми казваше: „Момичетата не тичат по калта.“ Може би затова настоявах да ти е удобно… Не съм искала да ти причиня болка.

Прегърнах я силно. Сълзите ми потекоха по бузите.

На следващия ден качих снимката във Фейсбук с въпроса: „Кое дете според вас е момичето?“ Над 200 души гласуваха. Само 60% познаха, че съм аз. Останалите бяха убедени, че съм момче или че Деси е момчето.

Коментарите бяха разнопосочни:
„Едно време всички деца изглеждаха така!“
„Сега децата са разглезени…“
„Няма значение как изглеждаш, важното е какъв човек си.“

Но имаше и такива:
„Момиче с къса коса? Това не е нормално.“
„Родителите са виновни.“

Четях ги и усещах как гняв и тъга се борят в мен. Защо външният вид определя кой си? Защо хората са толкова бързи да съдят?

Срещнах се с Деси в парка няколко дни по-късно.
– Видя ли коментарите? – попита тя.
– Да… Боли ме от някои от тях.
– Знаеш ли, аз винаги съм искала да имам твоята смелост. Да не ме е страх какво ще кажат хората.
Погледнах я изненадано.
– Смелост ли? Аз просто исках да бъда себе си…
– Именно това е смелостта – усмихна се тя.

Вървях към вкъщи и мислех за всичко случило се. За снимката, за семейството ми, за коментарите в интернет. Колко лесно е да сложиш етикет на някого само по външния му вид. Колко трудно е да приемеш различното.

Сега, когато гледам тази снимка, вече не изпитвам срам или болка. Виждам едно дете, което просто искаше да бъде прието такова, каквото е.

Замислям се: Колко още деца страдат от предразсъдъци само защото не отговарят на нечии очаквания? Кога ще спрем да съдим по външния вид и ще започнем да виждаме човека отсреща?

А вие как бихте реагирали на тази снимка? Щяхте ли да познаете кое дете съм аз?