Коя съм аз, когато дори майка ми не ме разпознава?

– Коя си ти, Лилия? – гласът на майка ми прозвуча остро, докато държеше в ръка снимката от училищния излет. Беше я намерила между учебниците ми, докато търсеше бележника ми. На снимката стоях в края на групата – къса коса, спортно яке, ръцете в джобовете, а до мен – момчетата от класа. Всички се смееха, а аз гледах встрани, сякаш не принадлежах там.

– Това съм аз – отвърнах тихо, но думите заседнаха в гърлото ми. Майка ми се взря в лицето ми, сякаш търсеше нещо познато, нещо женствено, което да я успокои. – Защо винаги изглеждаш така? Защо не си като другите момичета? – попита тя с онзи тон, който ме караше да се свивам вътрешно.

Не знаех какво да ѝ кажа. Не знаех как да ѝ обясня, че не мога да бъда като тях – с дълги коси, с поли и грим. Че се чувствам по-удобно в маратонки и широки тениски. Че когато се погледна в огледалото, виждам себе си такава – не момче, не момиче, а просто Лилия.

В училище не беше по-лесно. Още от първи клас ме наричаха „момчето Лили“. В междучасията момчетата ме канеха да играя футбол, а момичетата ме гледаха с подозрение. Веднъж учителката по литература ме обърка с новия ученик и ме накара да седна при момчетата. Всички се смяха, а аз се преструвах, че не ми пука.

С времето се научих да не обръщам внимание на подмятанията. Но когато майка ми започна да се притеснява какво ще кажат съседите и роднините, болката стана по-дълбока. Всяка неделя на обяд баба ми питаше: – Лили, кога ще си пуснеш коса? Кога ще станеш истинска госпожица?

– Мамо, харесвам се такава – опитах се да обясня една вечер, докато тя гладише ризата ми за утрешния ден. – Не искам да нося рокли. Не искам да си пускам коса.

Тя въздъхна тежко и остави ютията. – Не разбираш ли колко е трудно за мен? Всички говорят. Казват, че не мога да те възпитам като момиче. Че съм лоша майка.

– Ами аз? Аз как се чувствам? – попитах я с разтреперан глас.

Тя замълча. За първи път видях сълзи в очите ѝ.

Излетът беше организиран от класната ни – госпожа Димитрова. Отидохме до Бачковския манастир. Всички бяха развълнувани – момичетата си правеха снимки за Инстаграм, а момчетата се надпреварваха кой ще изяде повече кебапчета на обяд. Аз стоях между двата свята – нито тук, нито там.

На връщане класната поиска да ни снима всички за спомен. Нареди ни по двойки – момче с момиче. Аз останах последна и тя ме сложи до Петър – най-добрия нападател в училищния отбор. – Ето, Лили и Петър! – извика тя весело. Петър ми намигна: – Айде, братле!

Снимаха ни. На снимката изглеждам като едно от момчетата. Когато я видях по-късно във вайбър групата на класа, усетих как нещо в мен се свива. Коментарите заваляха: „Лили пак е с момчетата“, „Кога ще станеш мацка?“

Вечерта майка ми намери снимката. Последва онзи разговор.

На следващия ден в училище всички говореха за излета. Момичетата обсъждаха кой как изглежда на снимките. Едно от тях – Мария, дойде при мен:

– Лили, защо не пробваш поне веднъж да си сложиш малко червило? Ще ти отива!

– Не е моето нещо – отвърнах и се усмихнах неловко.

– Ама ти си готина такава! Просто… понякога е хубаво да си позволиш да бъдеш различна.

Замислих се над думите ѝ. Дали наистина трябваше да се променя? Или просто трябваше да приема себе си такава, каквато съм?

Вечерта седнах до прозореца и гледах светлините на града. Чувах как майка ми говори по телефона с леля ми:

– Не знам какво да правя с Лилия… Не е като другите момичета.

Сълзите потекоха по бузите ми. Защо трябваше толкова да боли това, че съм различна? Защо дори майка ми не можеше да ме приеме?

На следващия ден реших да говоря с нея открито.

– Мамо, аз съм твоя дъщеря, независимо как изглеждам. Моля те, опитай се да ме разбереш.

Тя ме погледна дълго и тежко въздъхна:

– Трудно ми е… Но ще опитам.

Може би това беше началото на промяната. Може би някой ден ще мога да бъда себе си без страх и без вина.

Понякога се питам: Ако дори майка ми не може да ме приеме такава, каквато съм – има ли надежда светът навън някога да го направи? Какво бихте направили вие на мое място?