Кръвни връзки: Между съмнение и доверие

— Не може да е вярно! — гласът на Петър трепереше, а очите му бяха пълни със сълзи и гняв. Стоеше пред мен в кухнята, стиснал юмруци, докато аз държах малката Елица в ръце. Беше три сутринта, а апартаментът ни в Люлин ехтеше от напрежение.

— Петре, моля те, не вярвай на майка си! — прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха като тежък облак.

Всичко започна преди седмица. След раждането на Елица, свекърва ми — госпожа Стефка — започна да идва всеки ден. Гледаше ме с онзи особен поглед, сякаш търсеше нещо нередно. Един следобед я чух да говори по телефона: „Не прилича на Петър. Тъмна е като Мария. Дали е негова?“ Сърцето ми се сви, но реших да не обръщам внимание. Мислех си, че е просто поредната й злобна забележка.

Но тази вечер всичко избухна. Петър се прибра по-рано от работа, а Стефка вече беше у нас. Чух ги да шепнат в коридора. После той влезе при мен с онзи поглед — на човек, който е изгубил почва под краката си.

— Кажи ми истината, Мария! — извика той. — Моя ли е Елица?

Почувствах се като обвиняема в съдебна зала. Гласът ми трепереше:

— Петре, как можеш да мислиш такова нещо? Обичам те! Никога не съм ти изневерявала!

Стефка стоеше зад него с ръце на кръста, устните й бяха стиснати в тънка линия.

— Не се лъжи, сине! Виж я само! — изсъска тя. — Всички в нашия род са със сини очи, а тази малката има кафяви като на Мария.

Петър се обърна към мен:

— Искам ДНК тест.

Тези думи ме пронизаха като нож. Не можех да повярвам, че човекът, с когото споделям живота си от десет години, може да се усъмни в мен заради една клюка.

Следващите дни бяха ад. Петър почти не говореше с мен. Стефка идваше всеки ден и ме гледаше подигравателно. Майка ми звънеше и плачеше по телефона: „Какво става там, Марийче? Защо Петър не ти вярва?“ Не знаех какво да й кажа.

Веднъж чух как Стефка говори с комшийката:

— Знаеш ли, тези младите… Днес никой не знае кой на кого е баща.

Срамът ме изгаряше отвътре. Започнах да се съмнявам във всичко — в себе си, в брака ни, дори в любовта ни. Вечерите прекарвах сама с Елица, а Петър спеше на дивана в хола.

Една сутрин го намерих да гледа снимки от нашата сватба. Очите му бяха зачервени.

— Помниш ли как ми обеща, че винаги ще бъдем честни един с друг? — попита той тихо.

— Помня — казах. — Но ти забрави да ми обещаеш, че ще ми вярваш.

Той се разплака. За първи път от началото на кошмара видях болката му — не само гняв, а истинска болка от предателството, което усещаше.

Денят на теста дойде. Отидохме заедно в лабораторията. Служителката ни гледаше със съжаление — сигурно не бяхме първото семейство, което идва заради съмнения и клюки.

Чакахме резултатите цяла седмица. През това време Стефка не спираше да сипе отрова:

— Ако се окаже, че не е негова, ще те изгоня от този дом!

Майка ми дойде от провинцията да ме подкрепи. Вечер седяхме двете на балкона и тя ме галеше по косата:

— Дете мое, хората са зли. Но ти знаеш истината. Не позволявай да те пречупят.

Когато резултатите дойдоха, Петър ги отвори треперещ. Прочете ги няколко пъти и после падна на колене пред мен:

— Прости ми… Прости ми за всичко! Елица е моя дъщеря!

Плакахме заедно дълго време. Но раната остана. Доверието беше разбито като стъкло на пода.

Стефка не каза нищо. Само излезе от стаята и повече не се върна при нас.

Минаха месеци. Опитвахме се да върнем нормалността в живота си. Но всяка вечер преди да заспя се питах: „Ще мога ли някога пак да му вярвам така, както преди?“

А вие как бихте постъпили? Може ли едно семейство да оцелее след такова предателство?