Кутията със стари снимки – животът след Иван

– Не, Мария, не може да е така! – гласът ми трепереше, докато стоях в хола на братовата ми къща, а тя дори не ме поглеждаше. Беше минал само месец откакто Иван си отиде, а вече всичко беше разпределено, подредено, заключено. Само аз стоях в ъгъла, стиснала една стара кутия със снимки, която Мария ми подаде с думите: „Това е твоето, Деси. Останалото е за мен и децата.“

Седнах на ръба на дивана, усещайки как гневът и болката се борят в мен. Иван винаги казваше, че сме едно цяло – „Деси и Иван, брат и сестра, неразделни“. От малки се държахме за ръка, когато майка ни викаше да помагаме в градината, или когато баща ни се караше за поредната счупена чаша. А сега… сега дори спомените ми се струваха чужди в този дом.

– Мария, поне нещо… – опитах се отново, но тя само вдигна рамене.

– Всичко е по закон, Деси. Ти си сестра, но аз съм съпруга. Така е редно. – Гласът ѝ беше хладен, почти безчувствен. – Ако искаш, можеш да останеш още малко, но утре ще дойде нотариусът.

Тръгнах си с кутията, а в нея – снимки от детството, пожълтели писма, няколко рисунки, които Иван ми беше подарил, когато бяхме деца. Вървях по улицата към панелката си в Люлин, а в главата ми кънтяха думите ѝ. „Ти си сестра, но аз съм съпруга.“

Вкъщи седнах на пода, разпилях снимките и започнах да ги разглеждам една по една. Ето ни на морето в Созопол, Иван ме държи за ръка, а аз се смея с пясък в косата. На друга снимка сме пред блока, с колелетата, които баща ни купи с последните си спестявания. Сълзите ми се стичаха по лицето, а в гърдите ми се надигаше глуха ярост. Как е възможно всичко да се изтрие толкова лесно? Как може един подпис, един закон, да заличи цял живот, цяла връзка?

Телефонът ми иззвъня. Беше майка ни, Пенка, която от години живееше при сестра си в Пловдив.

– Деси, как си, дете? – попита тя, а в гласа ѝ се усещаше умората на човек, който е преживял твърде много.

– Не знам, мамо. Чувствам се като призрак. Всичко на Иван остана на Мария. Аз… аз нямам нищо. Само тези снимки.

– Не се ядосвай, дете. Така е животът. – Тя въздъхна. – Но ти си му сестра. Никой не може да ти вземе спомените.

– Ама това ли е всичко, което ми остава? Спомените? – прошепнах, но тя вече беше затворила.

На следващия ден отидох до гробищата. Беше тихо, само вятърът шумолеше из сухите листа. Седнах до гроба на Иван и започнах да му говоря, както правехме като деца, когато се криехме от света.

– Знаеш ли, Иванчо, Мария каза, че така е по закон. Че аз съм само сестра. А ти винаги казваше, че съм ти най-близкият човек. Помниш ли, когато се изгубихме на пазара и ти ме намери, защото знаеше, че ще съм при щанда с бонбоните? Помниш ли, когато се скарахме заради онзи стар велосипед, а после го поправихме заедно? Сега няма кой да поправи това, което е счупено, братко.

Върнах се у дома и се опитах да се върна към ежедневието си – работа в библиотеката, срещи с приятелки, които не разбираха защо съм толкова тъжна. „Ще мине, Деси, животът продължава“, казваха те. Но за мен времето беше спряло.

Една вечер, докато подреждах снимките, намерих писмо от Иван. Беше написано преди години, когато замина за София да учи. „Деси, ти си най-силният човек, когото познавам. Ако някога се почувстваш сама, спомни си, че винаги ще бъда с теб.“

Сълзите ми се стичаха по снимките. Чувствах се изтрита, невидима, сякаш никога не съм съществувала в този дом, в това семейство. Опитах се да говоря с Мария още веднъж, да ѝ обясня, че не става дума за пари или вещи, а за принадлежност, за признание.

– Мария, разбирам, че ти е трудно, но и на мен ми е. Моля те, нека поне да се виждаме с децата. Те са ми племенници, аз съм им леля. – Гласът ми беше тих, почти умоляващ.

– Децата са много объркани, Деси. Не искам да ги натоварвам повече. Може би по-нататък… – каза тя, без да ме погледне.

Излязох от къщата ѝ със свито сърце. Вече не бях част от този свят. Вървях по улиците на София, а хората минаваха покрай мен, без да ме забелязват. Сякаш бях станала невидима не само за семейството си, но и за целия свят.

В библиотеката, където работех, започнах да прекарвам все повече време. Книгите станаха моите приятели, а снимките – моят дом. Понякога идваха хора, които търсеха утеха между страниците, и аз ги разбирах по-добре от всякога. Един ден при мен дойде възрастна жена, която търсеше книга за загубата.

– Загубих сина си, момиче. Всичко остана на снаха ми. Аз… аз съм никой вече. – Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

Погледнах я и ѝ подадох ръка.

– Не сте сама. И аз знам какво е. – Усмихнах се тъжно.

В този момент разбрах, че не съм единствената. Че има и други като мен – невидими, изтрити, но все пак живи. Започнах да пиша писма до Иван, които никога нямаше да изпратя. Започнах да събирам историите на хората, които идваха в библиотеката. Създадох малък клуб за самотни души, които имаха нужда да бъдат чути.

Понякога, когато вечер седя сама с кутията снимки, се питам: дали някога ще бъда отново част от нечие семейство? Или съдбата ми е да остана само спомен в нечия чужда къща? Кажете ми, вие как бихте постъпили? Как се живее, когато си невидим за най-близките си?