Любов, която загуби битката с майката – една история за избори, които не се връщат назад

– Не мога повече, Мартине! Или аз, или майка ти! – гласът ми трепереше, а сълзите вече се стичаха по бузите ми. Стоях в средата на хола, стиснала юмруци, докато той гледаше в пода, сякаш там ще намери отговорите, които не смееше да изрече на глас.

Мартин беше любовта на живота ми. Запознахме се на студентска бригада в Пловдив, когато и двамата бяхме на по двайсет и нещо. Той беше тих, но с онзи особен поглед, който караше сърцето ми да прескача. След три години заедно се оженихме – скромна сватба в родния му град Карлово. Майка му, леля Станка, още тогава ме гледаше с подозрение. „Ти откъде си? София? Еее, софиянка…“ – изсъска тя на ухо на Мартин, мислейки си, че не чувам. Но чух. И още тогава усетих първото убождане в сърцето си.

Преместихме се в София. Мартин започна работа като инженер, аз като учителка по литература. Животът ни беше простичък и щастлив – докато леля Станка не реши да се премести при нас „за малко“, защото „апартаментът ѝ се нуждаел от ремонт“. Това „малко“ се проточи три години.

От първия ден тя започна да подрежда живота ни по свой вкус. „Не така се прави мусака!“, „Това дете трябва да яде повече!“, „Мартине, пак ли ще слушаш жена си?“ – всеки ден беше битка. Аз се опитвах да бъда търпелива. Казвах си: „Това е майка му. Ще мине.“ Но не минаваше.

Една вечер, докато слагах масата за вечеря, чух как леля Станка шепне на Мартин в кухнята:
– Тя не те уважава. Виждаш ли как ти говори? Ако баща ти беше жив, нямаше да позволи такова нещо!

Мартин мълчеше. После идваше при мен и ме молеше да бъда по-мила с майка му. „Тя е сама, трудно ѝ е…“ А аз? Аз бях сама в собствения си дом.

С времето започнах да усещам как любовта ни се топи като сняг през март. Всяка вечер заспивах с гръб към него и със сълзи в очите. Опитвах се да говоря с него:
– Мартине, не издържам повече така. Тя ме унижава пред детето ни! Ти си мълчиш!
– Не искам скандали, Мария… Моля те, опитай се да я разбереш.
– А ти мен ще разбереш ли някога?

Веднъж дори се оплаках на майка ми по телефона:
– Мамо, не знам какво да правя. Чувствам се чужда в собствения си дом.
– Дете мое, борбата със свекърва е като борба с вятъра – само ще се умориш.

Но аз не исках да се предавам. За рождения ден на дъщеря ни Виктория поканих приятели и роднини. Леля Станка обаче реши да направи всичко по свой вкус – от тортата до украсата. Когато ѝ казах, че искам аз да украся стаята с балони, тя ми отвърна:
– Ти нищо не можеш да направиш като хората! Остави на мен!

Тогава избухнах:
– Това е моят дом! Моето дете! Защо винаги трябва да става на твоето?

Мартин влезе и вместо да ме защити, каза:
– Мария, стига си правила скандали пред хората!

Тогава разбрах – той никога няма да избере мен.

След този ден започнахме да се караме все по-често. Леля Станка сякаш нарочно сипеше масло в огъня – всеки път когато имахме спор, тя стоеше до Мартин и го гледаше с онзи укорителен поглед: „Виждаш ли каква жена си взел?“

Една вечер, след поредния скандал за това кой ще сложи детето да спи, Мартин ми каза:
– Мисля, че трябва да си починем един от друг.
– Какво значи това?
– Мама ще остане тук с Виктория. Ти… отиди при майка си за известно време.

Светът ми се срина. Събрах няколко дрехи и излязох от дома си със свито сърце. Майка ме посрещна с отворени обятия и мълчаливо изслуша всичко. Седмици наред плаках всяка вечер. Мартин не ми звънеше. Само Виктория понякога ми пращаше съобщения: „Мамо, кога ще се върнеш?“

След два месеца получих писмо от адвокат – Мартин искаше развод. Причината: „несъвместимост на характерите“. Не можех да повярвам – след всичко преживяно той избра майка си пред мен.

Сега живея сама с Виктория през уикендите. Виждам я как расте между два свята – един на контрол и обвинения и друг на разбито сърце и тиха обич.

Понякога нощем се питам: Къде сбърках? Дали любовта наистина може да победи всичко? Или понякога просто губим битката още преди да сме я започнали?

Кажете ми – ако бяхте на мое място, щяхте ли да се борите до край или щяхте да си тръгнете по-рано?