Любов на изпитание: Когато казаха, че тя не е достатъчно красива за мен

– Дани, ти луд ли си? Погледни я! – гласът на майка ми пронизваше тишината в кухнята, докато Мария стоеше до мен с наведена глава. – Можеше да си намериш по-хубава жена, цялото село говори!

Сърцето ми се сви. В този момент осъзнах, че никога няма да забравя този ден. Беше неделя, миришеше на прясно изпечен хляб и на кафе, а аз се чувствах като пред разпит. Мария стискаше ръката ми под масата, но пръстите ѝ трепереха.

– Мамо, стига – опитах се да запазя спокойствие, но гласът ми излезе по-рязък, отколкото исках. – Обичам Мария. Това е достатъчно.

– Достатъчно ли? – намеси се баща ми, който досега мълчеше. – Хората говорят, Даниеле. Казват, че си можел да имаш всяка мома в селото, а си взел… – той замълча и само махна с ръка.

Мария не каза нищо. Очите ѝ се напълниха със сълзи, които тя бързо избърса с ръкава на пуловера си. В този момент разбрах колко много я боли. Не само от думите на родителите ми, а от всички онези погледи по улицата, от шепота зад гърба ни в магазина, от коментарите във фейсбук групата на селото.

Вечерта седяхме на пейката пред къщата. Луната осветяваше лицето ѝ – не беше като лицата на другите момичета в селото: нямаше изписани вежди, не носеше тежък грим, косата ѝ беше вързана просто на опашка. Но за мен тя беше най-красивата жена на света.

– Защо всички ме мразят? – прошепна тя. – Какво съм им направила?

Прегърнах я силно.

– Не те мразят, Мария. Просто не разбират. Хората винаги търсят нещо, което да осъдят.

– Но защо аз? Защо ти?

Не знаех какво да кажа. Може би защото в малките села всеки чужд е враг. Може би защото Мария беше различна – не се опитваше да се хареса на всички, не клюкарстваше по пейките, не носеше маркови дрехи. Работеше в библиотеката и обичаше да чете книги за далечни страни.

Скоро след сватбата ни започнаха слуховете. Първо тихо, после все по-гръмко. „Даниел можеше да си хване някоя хубавица, а виж го сега!“ „Мария е добра жена, ама не е за него.“ „Ще му омръзне скоро!“ Дори приятелите ми започнаха да се държат странно.

Една вечер в кръчмата Петър ме потупа по рамото:

– Ей, Дани, ти си луд! Защо не си хвана поне Галя от съседната улица? Всички знаят, че тя те харесваше!

– Защото обичам Мария – отвърнах тихо.

Той се засмя грубо:

– Любовта минава, братле! Красотата остава!

Тези думи ме преследваха дълго. Всяка вечер гледах Мария как чете до прозореца и се питах: дали някога ще съжалявам? Но когато я виждах как се усмихва на децата в библиотеката или как ми прави чай с мед, разбирах – никога.

Един ден Мария се прибра разплакана от работа.

– Какво има? – попитах я притеснено.

– Елена… каза ми, че съм развалила живота ти. Че си можел да имаш по-добра съдба без мен.

Стиснах юмруци.

– Не слушай Елена! Тя просто завижда!

– Ами ако са прави? Ако ти преча?

Тогава паднах на колене пред нея и хванах ръцете ѝ:

– Мария, ти си моят живот! Без теб нищо няма смисъл!

Тя ме погледна през сълзи и за първи път от много време се усмихна истински.

С времето хората започнаха да свикват с нас. Някои все още шепнеха зад гърба ни, но вече не ни пукаше толкова. Научихме се да живеем за себе си, а не за хорското мнение. Понякога все още боли – когато някой каже нещо злобно или когато видя Мария да се оглежда несигурно в огледалото. Но вече знаем кои сме и защо сме заедно.

Понякога се питам: защо хората са толкова жестоки към различните? Защо красотата е толкова важна в очите на другите? И дали някога ще дойде денят, когато любовта ще бъде по-силна от хорското мнение?

А вие как мислите – заслужава ли си човек да се бори за любовта си въпреки всичко?