Любов на прага на залеза: Развод на 65

„Ти пак ли ще мълчиш цяла вечер, Георги?“ – гласът на Анна проряза тишината в кухнята, докато лъжицата ѝ тракаше по ръба на чинията. Погледнах я – същите сиви очи, които някога ме караха да се чувствам жив, сега бяха пълни с умора и отчуждение. „Не е ли време да се обадим на Петър?“, продължи тя, сякаш не забелязваше как ръцете ми треперят над чашата с чай.

В този момент осъзнах – вече не говорим за нищо друго освен за сина ни и внуците. Дните ни се въртяха около едни и същи теми: лекарства, пенсии, кой ще гледа малкия Мартин през уикенда. Любовта ни беше останала някъде назад, затрупана от грижи и навици.

Срещнах Елена случайно – на опашката в аптеката. Усмихна ми се, попита ме дали знам коя марка витамини е по-добра. Разговорът ни беше лек, топъл, различен. Сякаш някой отвори прозорец в задушната ми душа. Започнахме да се виждаме – първо на кафе в кварталното заведение, после на разходки из Борисовата градина. С нея се чувствах млад, забравях за болките в ставите и тежестта на годините.

Всяка среща с Елена беше като глътка въздух след дълго задушаване. Тя ми разказваше за книгите, които чете, за мечтите си да пътува до Родопите, за спомените от младостта си. Понякога се смеехме до сълзи, друг път просто мълчахме заедно, но това мълчание беше уютно, а не като стената между мен и Анна.

Вкъщи обаче всичко си беше по старому. Анна не подозираше нищо. Гледаше ме с онзи изпитателен поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновен. „Георги, какво ти има? Не си същият напоследък.“

Една вечер не издържах. Седнах срещу нея на масата и казах: „Анна, трябва да поговорим.“ Тя замръзна, лъжицата ѝ застина във въздуха. „Искам развод.“

Тишината беше оглушителна. Виждах как лицето ѝ пребледнява, как очите ѝ се пълнят със сълзи. „След всичко? След толкова години? Защо сега?“

Не можех да ѝ кажа истината – че съм се влюбил отново. Казах само: „Не съм щастлив. Искам да опитам да бъда.“

Последваха седмици на мълчание и студенина. Петър дойде веднага щом разбра. „Татко, полудял ли си? На тези години? Какво ще кажат хората?“

„Хората винаги говорят“, отвърнах аз. „Но аз не мога повече така.“

Анна плака всяка вечер. Чувах я през стената – тихо хлипаща в тъмното. Внуците спряха да идват толкова често. Съседите започнаха да ме гледат накриво.

С Елена всичко беше различно – топло, истинско, но и там имаше страхове. „Георги, сигурен ли си? Не искам да бъда причината за болката на семейството ти.“

„Не си ти причината“, казах ѝ. „Причината е самотата между мен и Анна.“

Разводът мина тежко – адвокати, делби, спомени, които трябваше да разделим като вещи. Анна поиска апартамента – дадох ѝ го без колебание. Останах в малката гарсониера на улица „Солунска“, с няколко стари книги и снимки от младостта.

Петър рядко ми се обаждаше. Внуците ми липсваха ужасно. Понякога седях сам в тъмното и се питах дали не сгреших. Дали любовта на тази възраст е достатъчна причина да разрушиш цял един живот?

С Елена започнахме отначало – скромно, без големи планове. Понякога излизахме на театър или просто гледахме телевизия прегърнати на дивана. Тя ми носеше домашен сладкиш и ми четеше стихове на Дамян Дамянов.

Но болката от загубата на семейството остана като сянка между нас. Всяка Коледа празнувахме сами, а аз си спомнях за шумните семейни трапези и смеха на Мартин.

Една вечер Елена ме попита: „Ако можеше да върнеш времето назад, пак ли би избрал мен?“

Замислих се дълго. „Не знам“, прошепнах. „Знам само, че не можех повече да живея в лъжа.“

Сега съм на 68. Животът ми е по-тих, но по-истински. Понякога срещам Анна в магазина – поглеждаме се неловко, тя ме подминава без дума.

Чудя се – заслужаваше ли си всичко това? Може ли човек да намери щастие след толкова години компромиси? Или просто трябва да приеме самотата като част от старостта?

Как мислите – има ли възраст за ново начало? Или щастието е само за смелите?