Любов на залез: Историята на един български баща на 70

– Тате, пак ли ще излизаш с нея? – гласът на дъщеря ми Елена проряза тишината в малката кухня, докато си сипвах чай.

Погледнах я – вече зряла жена, майка на две деца, а в очите ѝ още се четеше онова детско недоволство, което помня от времето, когато отказваше да си ляга навреме.

– Да, Ели. Ще се видим с Мария. – Опитах се да прозвуча спокойно, но вътре в мен бушуваше буря. Как да ѝ обясня, че на 70 години сърцето ми пак трепери като на момче? Че самотата ме е прегърнала толкова силно, че всяка топла дума от Мария ми се струва като спасителен пояс?

Елена въздъхна тежко и се обърна към прозореца. – Не разбирам защо ти е нужно това сега. Мама… – замълча. – Мама още е тук, поне за мен.

Стиснах чашата по-силно. Минаха шест години откакто Катя си отиде. Болката не намалява, просто се научаваш да живееш с нея. Но когато срещнах Мария в парка, докато хранех гълъбите, нещо в мен се събуди. Тя беше различна – усмихваше се широко, говореше за книги и за живота така, сякаш всеки ден е нова възможност.

– Ели, знам, че ти е трудно. Но и аз имам нужда от нещо свое. От малко радост.

Тя не каза нищо повече. Само излезе от кухнята и затвори вратата след себе си.

Останах сам с мислите си. Винаги съм бил човек на дълга – работих като учител по история в едно пловдивско училище цели 40 години. Грижих се за семейството си, строихме апартамента тухла по тухла, спестявахме за морето всяко лято. Но сега… Сега животът ми се струваше като празна стая, в която само ехото на миналото отеква.

Мария беше моят лъч светлина. Тя също беше вдовица, но не позволяваше на тъгата да я погълне. Водеше ме по изложби, караше ме да опитвам нови ястия – дори ме заведе на курс по будизъм в читалището. Смеехме се заедно, спорехме за политика и понякога просто мълчахме, държейки се за ръце на пейката пред блока.

Но щастието никога не идва без цена.

Една вечер Елена ме посрещна със сълзи в очите.

– Децата питат къде си. Свикнали са да си тук всяка вечер. А сега… – гласът ѝ трепереше.

– Ели, не съм ви изоставил. Просто… имам нужда и аз да живея.

– А аз? А мама? – прошепна тя.

Седнах до нея и я прегърнах. Усетих колко е крехка, въпреки че винаги се е преструвала на силна.

– Мама винаги ще бъде част от нас. Но тя би искала да сме щастливи. И ти, и аз.

Тя не отговори. Само остана сгушена до мен.

С Мария започнахме да прекарваме все повече време заедно. Ходихме на разходки по Марица, гледахме стари български филми у тях и мечтаехме заедно за малки неща – като да отидем на море през септември, когато няма тълпи.

Но колкото повече се сближавахме, толкова повече усещах напрежението у дома. Внуците ми започнаха да ме гледат странно – сякаш вече не бях техният дядо, а някакъв чужд човек с нова жена до себе си.

Една неделя Елена избухна:

– Не мога повече! Всички говорят за теб – съседите, приятелите ми… Казват, че си забравил мама!

– Това не е вярно! – извиках аз по-остро, отколкото исках. – Никога няма да я забравя! Но и аз имам право на живот!

Тя избяга в стаята си и тресна вратата.

Останах сам в хола, с усещането за вина като камък на гърдите ми.

С Мария започнахме да се виждаме по-рядко. Тя усещаше напрежението и не искаше да ме поставя между семейството и себе си.

– Ако трябва да избереш… – каза ми веднъж тихо тя – избери тях. Аз ще се оправя.

– Не мога да загубя нито теб, нито тях – отвърнах отчаяно.

Така минаха месеци – между радостта и вината, между любовта и страха да не изгубя близките си завинаги.

Един ден Мария ми подари малка статуетка на Буда.

– За спокойствие – усмихна се тя тъжно.

Погледнах я дълго. Знаех, че няма лесен изход.

Днес седя сам в кухнята и гледам как слънцето залязва над Пловдив. Чувствам се уморен, но и благодарен за всичко преживяно. Любовта не е само за младите – тя може да те намери във всеки момент от живота ти. Но дали имаме право на щастие, ако то носи болка на хората около нас?

Понякога се питам: заслужава ли си да следваш сърцето си до край или трябва да жертваш личното си щастие заради семейството? Какво бихте направили вие?