Майчина справедливост: Когато любовта не стига

— Пак ли тя? — прошепнах през зъби, докато гледах как свекърва ми Пенка слага новия златен синджир около врата на Мария. Беше поредната неделя, в която всички се събирахме в малкия апартамент в Люлин, а аз се чувствах като гостенка в собствения си живот. Мъжът ми Георги стоеше до мен, стиснал устни, но не каза нищо. Знаех, че го боли, но още повече ме болеше мълчанието му.

— Марийче, ти си като дъщеря за мен! — възкликна Пенка и я прегърна. — Ти заслужаваш най-доброто! А ти, Силве, ела да помогнеш в кухнята.

Стиснах зъби и отидох. В кухнята миришеше на печени чушки и оцет, но аз усещах само горчивината в гърлото си. Докато белех картофи, чувах смеха на Мария и Пенка от хола. Всяка неделя беше така — подаръци за Мария, внимание за Мария, а аз бях просто „другата снаха“.

Понякога си мислех, че си въобразявам. Че може би съм прекалено чувствителна. Но после идваше Коледа и Пенка подаряваше на Мария нов смартфон, а на мен — кухненска кърпа. Георги гледаше с празен поглед и после цяла нощ не можеше да заспи.

— Защо не ѝ кажеш нещо? — попитах го една вечер, когато се прибрахме вкъщи.

— Това е майка ми… — прошепна той. — Не искам да я нараня.

— А мен? Мен не наранява ли ме?

Той замълча. И аз замълчах. Всяка дума беше като нож между нас.

С времето започнах да избягвам семейните събирания. Измислях си работа, болки в главата, дори веднъж излъгах, че имам температура. Но Георги ходеше сам и после се връщаше още по-смачкан.

Един ден получих съобщение от Мария: „Силве, знам, че не ти е лесно с мама Пенка. Ако искаш да поговорим…“

Не знаех какво да отговоря. Дали тя наистина разбираше? Или просто се наслаждаваше на ролята си на любимата снаха?

Седмица по-късно Пенка се разболя сериозно. Георги настоя да отидем при нея. Влязохме в апартамента — миришеше на лекарства и старост. Мария вече беше там, носеше супа и плодове.

— Мамо, как си? — попита Георги тихо.

Пенка го погледна с уморени очи и прошепна: — Добре съм, щом сте тук…

Мария ме изгледа внимателно и каза: — Силве, хайде да поговорим навън.

Излязохме на балкона. Въздухът беше студен и влажен.

— Знаеш ли — започна тя — понякога ми се иска да не съм толкова „обичана“. Тежи ми това внимание. Чувствам се виновна пред теб.

— Не ти е виновата ти — отвърнах аз. — Просто… боли ме несправедливостта.

Мария кимна. — Опитвах се да говоря с Пенка, но тя не слуша. Казва, че ти си силна и можеш сама…

— А аз не искам да съм силна — прошепнах. — Искам просто да бъда обичана като теб.

Върнахме се вътре. Пенка спеше. Георги седеше до леглото ѝ и държеше ръката ѝ.

Седмици минаха в грижи за Пенка. Аз готвех, чистех, носех лекарства. Мария идваше по-рядко — работата ѝ не позволяваше чести посещения. Един ден Пенка ме хвана за ръката:

— Силве… благодаря ти…

Погледнах я изненадано.

— Не съм била справедлива към теб… Знам го… Но ти си тук…

Очите ми се напълниха със сълзи. Не знаех какво да кажа.

Когато Пенка почина, Георги плака като дете. Мария беше до него. Аз стоях малко по-настрани — винаги малко по-настрани.

След погребението седнахме тримата в хола на Пенка. Мълчахме дълго.

— Мислиш ли, че някога ще ни прости? — попита Георги тихо.

— Не знам — отвърнах аз. — Но може би трябва да простим първо на себе си.

Сега често се питам: Кога любовта престава да бъде достатъчна? И има ли справедливост в семейството или просто трябва да приемем ролята си? Какво мислите вие?