Майчина тревога: Ще издържи ли зет ми на бурята, която е дъщеря ми?

– Не мога повече, мамо! – гласът на дъщеря ми Елица трепереше по телефона, а аз стисках слушалката така, сякаш можех да я прегърна през жицата. – Той пак не ме разбира. Всичко му е все едно!

Сърцето ми се сви. Познавах този тон – бурята, която се надигаше в нея, беше същата, която години наред се опитвах да укротя. Но как да й помогна, когато и аз самата се давех в тревога?

Преди двадесет години, когато лекарите ми казаха, че никога няма да имам деца, светът ми се срина. Съпругът ми, Стефан, беше до мен, но и той беше съкрушен. Години наред гледах как приятелките ми раждат, как пълнят домовете си със смях и плач, а нашият апартамент в Лозенец ехтеше от тишина. Молех се, плаках, обвинявах себе си, съдбата, дори Стефан. После, когато вече бях приела, че ще остарея сама, чудото се случи – забременях. Девет месеца живях в страх, че ще я загубя, но Елица се роди здрава и силна. Беше най-голямата ни радост.

Но радостта ни не беше вечна. Още от малка Елица беше буря – инатлива, емоционална, умна, но и избухлива. В училище се караше с учителите, в университета сменяше специалности, приятели, мечти. Стефан казваше, че е като мен – не търпи несправедливост, не понася да й казват какво да прави. Аз се гордеех, но и се страхувах. Как ще се справи в свят, който не прощава на различните?

Когато срещна Мартин, зет ми, сякаш за първи път я видях спокойна. Той беше тих, уравновесен, инженер в една фирма за софтуер в София. Не говореше много, но очите му светеха, когато гледаше Елица. Сватбата им беше малка, но красива – само най-близките в една стара къща в Бояна. Гледах ги как танцуват и си мислех: „Може би най-сетне ще намери пристан.“

Но с времето започнах да забелязвам пукнатини. Елица се оплакваше, че Мартин не я слуша, че не я разбира. Той пък идваше при нас на гости и мълчеше, а когато Стефан го питаше как е, само вдигаше рамене. Веднъж го чух да казва на Стефан:

– Понякога се чувствам като на бурно море. Не знам дали ще издържа.

Тези думи ме пронизаха. Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и си мислех: „Дали не сбъркахме някъде? Дали не я разглезихме, защото беше чудото ни?“

Скоро след това Елица дойде у нас разплакана. Седна на дивана и зарови лице в ръцете си.

– Мамо, не мога да го понасям вече! Всичко му е безразлично. Аз се боря, крещя, искам нещо повече, а той… той просто си седи и мълчи!

Опитах се да я прегърна, но тя се дръпна.

– Ти не разбираш! – изкрещя тя. – Винаги си ме карала да се боря, да не се примирявам! А сега какво? Да си трая ли?

– Не, мило мое – казах тихо. – Но понякога трябва да дадеш шанс на другия да бъде себе си. Мартин не е като теб. Той обича по-тихо.

Тя ме изгледа с гняв.

– Ами ако не мога да живея с такъв човек? Ако го нараня?

Не знаех какво да кажа. Вечерта, когато Стефан се прибра, му разказах всичко. Той само въздъхна.

– Може би трябва да ги оставим сами да си решат проблемите. Ние сме направили каквото можем.

Но аз не можех да се успокоя. Всяка вечер чаках да чуя телефона – дали ще е Елица, разплакана, или Мартин, който ще каже, че си тръгва. Започнах да се питам дали чудото, което ни беше дарено, не е и нашето проклятие. Дали не сме я обичали прекалено много, дали не сме я научили да иска всичко, без да дава?

Една вечер, докато миех чиниите, телефонът звънна. Беше Мартин.

– Може ли да поговорим? – гласът му беше тих, почти отчаян.

Срещнахме се в едно кафене на булевард „Витоша“. Той седеше срещу мен, с ръце в джобовете.

– Обичам я – каза той. – Но не знам как да й го покажа. Тя иска думи, жестове, а аз… аз не съм такъв човек. Страх ме е, че ще я загубя.

Погледнах го дълго. Видях в него не само зет, а човек, който страда. Човек, който се опитва да обича по свой начин.

– Мартине – казах му. – Елица е трудна. Но ти си избрал да бъдеш с нея. Ако я обичаш, опитай се да й покажеш това, което чувстваш. Не с думи, а с малки неща. Тя ще разбере.

Той кимна, но видях съмнение в очите му.

Върнах се у дома и цяла нощ не мигнах. Спомнях си всички години на борба, на страх, на радост и болка. Спомнях си как държах Елица за ръка, когато беше малка и болна, как й пеех приспивни песни, как й обещавах, че винаги ще съм до нея. А сега трябваше да я пусна – да я оставя да се бори сама със себе си и с любовта си.

Дни по-късно Елица ми се обади. Гласът й беше по-спокоен.

– Мамо, говорихме с Мартин. Ще опитаме пак. Може би и аз трябва да се науча да давам, не само да искам.

Сълзи напълниха очите ми. За първи път от години усетих надежда.

Но тревогата не ме напуска. Питам се: Дали чудото, което ни беше дадено, няма да се превърне в буря, която ще отнесе всичко? Дали любовта е достатъчна, за да издържи на трудния характер на дъщеря ми? Какво бихте направили вие на мое място?