Майчината саможертва: 35 години под чужда самоличност заради дъщеря ми

– Мамо, защо никога не носиш рокли? – попита Мария, докато седяхме на кухненската маса в малкия ни апартамент в Люлин. Беше на десет и вече започваше да забелязва разликите между мен и другите бащи. Защото за всички останали аз бях Николай – строг, но грижовен баща, който работеше като шофьор на автобус и винаги се прибираше уморен, но с усмивка за дъщеря си.

Вътре в мен се разрази буря. Как да ѝ кажа истината? Как да ѝ призная, че съм майка ѝ, а не баща ѝ? Че преди години, когато останах сама с нея след като баща ѝ – Петър – ни изостави, разбрах, че никой няма да наеме млада жена с дете. Особено в онези тежки години след промените, когато работата беше оскъдна, а предразсъдъците – безкрайни.

Спомням си онази нощ през 1989-та. Стоях пред огледалото с ножицата в ръка. Косата ми падаше на пода като есенни листа. Сложих стария костюм на Петър, пристегнах гърдите си с бинт и се погледнах отново. Не познах себе си. Но знаех, че това е единственият начин да оцелеем.

– Не обичам рокли, Мария – отвърнах тихо и се усмихнах. – По-удобно ми е така.

Тя се намръщи, но не попита повече. А аз се върнах към спомените си – към първия ден като „Николай“ в автотранспорта. Мъжете ме гледаха подозрително, но никой не зададе въпроси. Работех двойно повече от всички, за да не давам повод за съмнения. Вечер се прибирах пребита от умора, но щастлива, че Мария има топла супа и нови обувки.

Годините минаваха. Мария растеше, а аз все по-дълбоко затъвах в лъжата си. Понякога нощем плачех беззвучно в банята, стискайки устни, за да не ме чуе. Липсваше ми да бъда себе си – да сложа червило, да се разходя с рокля в парка, да се смея с приятелки. Но всяка сутрин обличах костюма и ставах „Николай“ – бащата, който никога не закъсняваше за родителска среща.

С времето започнах да се страхувам от деня, в който Мария ще разбере истината. Веднъж я чух да казва на приятелка: „Моят татко е най-силният!“ Сърцето ми се сви от болка и гордост едновременно.

Когато Мария стана тийнейджърка, започнаха въпросите. „Тате, защо нямаш снимки от младостта си? Защо никога не говориш за баба и дядо?“ Измислях оправдания – че са починали рано, че нямам снимки… Лъжите се трупаха като камъни върху гърдите ми.

Един ден Мария донесе вкъщи момче – Иван. Видях как ме гледа подозрително. По-късно го чух да казва: „Баща ти е странен…“ Страхът ме парализираше. Ами ако някой разбере? Ако Мария ме намрази?

Преди две години Мария забременя. Радостта ми беше огромна – щях да стана баба! Но тогава Иван поиска ръката ѝ и настоя да се запознае с родителите ми. Не можех повече да лъжа.

Седнахме тримата на масата. Ръцете ми трепереха.
– Мария… Има нещо важно, което трябва да знаеш.
Тя ме погледна уплашено.
– Какво има, тате?
– Аз… Аз не съм твоят баща. Аз съм твоята майка.

Настъпи тишина. Иван зяпна невярващо. Мария пребледня.
– Какво говориш?!
– Когато баща ти ни изостави, нямах избор. Никой нямаше да наеме жена с малко дете. Преоблякох се като мъж и станах Николай…

Сълзите ми потекоха неудържимо.
– Всичко го направих за теб…

Мария избяга от стаята. Часове наред стоях сама и чаках. Когато най-накрая се върна, очите ѝ бяха подпухнали.
– Мамо… – прошепна тя и ме прегърна силно.
– Прости ми…
– Ти си най-смелият човек, когото познавам.

Днес вече не крия кой съм. В квартала някои ме гледат странно, други ме поздравяват с уважение. Но най-важното е, че Мария ме обича такава, каквато съм.

Понякога се питам: Колко още майки са принудени да жертват себе си заради децата си? И колко още ще трябва да живеят с маски в общество, което не прощава различните?

Какво бихте направили вие на мое място?