Майчината жертва: 35 години под чужда самоличност заради детето ми

„Никола, пак си забравил да заключиш вратата! Какво ще стане, ако някой влезе?“ – гласът на майка ми ехтеше в малката кухня на панелката ни в Люлин. Стиснах зъби и се обърнах към нея, опитвайки се да не покажа колко ме боли всяка нейна дума. За нея аз бях синът, когото никога не е имала, а за мен тя беше единствената, която знаеше истината – че съм Николина, жена, която живее като мъж вече 35 години.

Всичко започна през далечната 1987 година. Бях на 22, когато разбрах, че съм бременна от Иван – момчето, което обичах още от гимназията. Той обаче изчезна веднага щом разбра новината. Родителите ми бяха строги хора – баща ми беше военен, а майка ми работеше като учителка. „Срам за рода няма да допусна!“, крещеше баща ми, когато му казах за бебето. Изгониха ме от вкъщи и останах сама, без пари и без подкрепа.

Родих Ива в малка болница в провинцията. Първите месеци бяха ад – работех каквото намеря, чистех стълбища, продавах зеленчуци на пазара. Но навсякъде срещах едно и също – „Млада майка без мъж? Коя знае чие е това дете…“

Една вечер, докато плаках до леглото на Ива, взех най-тежкото решение в живота си. Щях да стана Никола – мъжът, който никога не съм била. Купих си дрехи от секънд хенд, подстригах си косата късо и започнах да търся работа като мъж. Изведнъж вратите се отвориха – станах шофьор на камион в строителна фирма. Започнах да печеля достатъчно, за да осигуря на Ива всичко необходимо.

Годините минаваха. Ива растеше и все повече приличаше на баща си – същите сини очи, същата усмивка. За нея бях „татко Никола“. Никога не й казах истината. Не можех да рискувам да я загубя или да я изложа на подигравките на хората. В квартала всички ме уважаваха – „Никола е свестен човек, сам отглежда дъщеря си!“. А аз всяка вечер плачех тихо в банята, гледайки отражението си в огледалото.

С времето започнах да се страхувам от собствената си сянка. Винаги носех широки дрехи, говорех с по-дълбок глас и избягвах женски компании. Не можех да си позволя приятелства или любов – кой би разбрал? Кой би простил такава лъжа?

Един ден Ива се прибра разплакана от училище. „Татко, защо всички казват, че съм странна? Че нямам майка?“ Прегърнах я силно и й казах: „Ти имаш всичко, което ти трябва. Аз съм тук за теб.“ Но вътре в мен нещо се счупи. Знаех, че един ден ще трябва да й кажа истината.

Когато Ива стана на 18, кандидатства в Софийския университет и я приеха психология. Бях горда до небесата! На бала й стоях в ъгъла, облечена в стария си костюм, с шапка ниско над очите. Гледах я как танцува и се смее с приятелите си и си мислех: „Всичко това си струваше.“

Но тайната ми започна да тежи все повече. Майка ми остаря и се разболя. Преди да почине, ме хвана за ръката и прошепна: „Прости ми, Николина… Трябваше да те защитя.“ Плаках цяла нощ до леглото й.

След погребението Ива намери стар албум със снимки – на една от тях бях аз като млада жена. Дойде при мен с албума в ръце:
– Татко… кой е това?
Погледнах я дълго и тежко въздъхнах:
– Това е майка ти.
– Защо никога не съм я виждала?
– Защото… тя винаги е била тук.

Тогава й разказах всичко – за Иван, за страха, за самотата, за жертвата. Ива плака дълго, после ме прегърна:
– Ти си най-смелият човек, когото познавам.

Днес съм на 57 години. Живея сама в малкия апартамент в Люлин. Ива има свое семейство и често ме посещава с внучката ми Мария. Вече не се крия – хората знаят коя съм и какво съм направила за детето си. Понякога се чудя дали бих могла да живея друг живот… Но после поглеждам снимката на Ива и знам – всичко си струваше.

Кажете ми – колко далеч бихте стигнали за детето си? Дали бихте пожертвали себе си така? Или има граници на майчината любов?