Майчината жертва: Историята на една българска майка след развода

– Мамо, пак ли ще закъснееш тази вечер? – гласът на Дани прозвуча от другата стая, докато аз нервно търсех ключовете си сред купчината сметки на масата.

– Ще се опитам да се прибера навреме, миличък, но знаеш, че шефът ми не обича да си тръгвам първа – отвърнах, опитвайки се да не прозвучи като оправдание. Вече беше осем и половина сутринта, а аз още не бях излязла за работа. Ани стоеше мълчалива до прозореца, рисуваше с пръст по запотеното стъкло. Погледнах я и сърцето ми се сви – толкова тиха беше напоследък.

Преди две години светът ми се срина. След петнайсет години брак с Петър, той си тръгна. Остави ме с две деца, ипотека и празен хладилник. Не бях работила от години – грижих се за дома, за децата, за него. Изведнъж трябваше да стана всичко: майка, баща, домакиня и издръжка на семейството.

Първите месеци бяха ад. Работех като касиерка в кварталния супермаркет, после чистех офиси вечер. Спях по три часа на денонощие. Дани започна да закъснява за училище, Ани се затвори в себе си. Майка ми настояваше да се върна при тях в провинцията, но не можех да си позволя да загубя апартамента – единственото, което ни беше останало.

– Мамо, татко пак не дойде за рождения ми ден – прошепна Ани една вечер, докато я приспивах. Прегърнах я силно и се опитах да скрия сълзите си. Как да ѝ обясня, че баща ѝ има ново семейство и вече рядко се сеща за нас?

С времето започнах да работя в счетоводна фирма. Заплатата беше по-добра, но часовете – още по-дълги. Вечер се прибирах към девет, а децата вече бяха вечеряли сами. Дани беше станал мрачен тийнейджър, Ани все по-често боледуваше. Веднъж класната ѝ ме извика в училище:

– Госпожо Николова, Ани е много затворена. Не общува с другите деца. Имате ли възможност да прекарвате повече време с нея?

Погледнах я безпомощно. Как да ѝ обясня, че ако не работя толкова, няма да имаме пари за сметките? Че всяка минута извън офиса е минута по-малко хляб на масата?

С Петър почти не поддържахме връзка. Пращаше издръжка, но рядко звънеше на децата. Веднъж Дани избухна:

– Защо винаги ти трябва да работиш? Защо татко не може да ни помогне повече?

– Не знам, Дани… – прошепнах и усетих как гневът му ме пронизва като нож.

С времето започнах да усещам как губя връзката с децата си. Те растяха сами – аз бях само сянка в дома им. Веднъж чух как Дани говори по телефона:

– Мама никога я няма. Все едно нямам родители.

Тези думи ме убиха. Толкова ли бях се провалила? Всичко правех за тях! Но дали не ги предадох по друг начин?

Една вечер Ани получи пристъп на паника. Трепереше и не можеше да диша. Изплаших се ужасно – никога не бях виждала детето си така. Лекарката каза:

– Стресът е голям фактор при децата на разведени родители. Трябва ѝ повече спокойствие и време с вас.

Но как? Как да избера между работата и децата си? Ако остана вкъщи, ще изгубим всичко. Ако работя – губя тях.

Започнах да търся помощ – записах ги на психолог, опитах се да намаля часовете в офиса. Но шефът ми даде ултиматум:

– Или работиш пълно време, или търси друга работа.

Върнах се вкъщи със свито сърце. Дани ме чакаше на вратата:

– Мамо, ще останеш ли тази вечер с нас?

Погледнах го и разбрах колко много съм изпуснала. Прегърнах го силно и обещах: „Ще направя всичко възможно.“

Започнахме малки ритуали – вечеря заедно в неделя, разходки в парка в събота сутрин. Не беше много, но беше начало.

Сега, две години по-късно, децата ми са по-спокойни, но белезите останаха. Дани все още трудно ми споделя, а Ани понякога плаче нощем без причина.

Често се питам: струваше ли си всичко това? Можех ли да избера друг път? Или съдбата на самотната майка в България винаги е такава – между чука на нуждата и наковалнята на майчината вина?

А вие как бихте постъпили? Какво бихте жертвали за децата си?