Майка ми даде двустайния апартамент на брат ми, а ние с детето живеем в гарсониера

— Мамо, защо пак трябва да спим всички заедно? — прошепна Калоян, докато се опитвах да го завия в ъгъла на нашата гарсониера. Стаята беше тясна, въздухът тежък, а аз усещах как гневът и безсилието ме душат. Погледнах към мъжа си, Петър, който седеше мълчаливо на ръба на леглото и стискаше юмруци. Знаех, че и той страда, но гордостта му не позволяваше да говори за това.

Преди месец майка ми — Мария, реши да подари двустайния апартамент на брат ми — Георги. „На него повече му трябва, ти си се оправяш!“ — каза тя, сякаш аз не съм човек с нужди, а някаква машина за справяне. Георги е по-малкият ми брат, винаги е бил любимецът ѝ. Работи като барман, няма семейство, но според майка ми „трябва да се задоми, да има основа“. А ние? Ние с Петър и Калоян се тъпчем в 26 квадрата, с кухненски бокс и прозорец към сивия вътрешен двор.

Вечерите са най-тежки. Когато Калоян заспи, ние с Петър сядаме на кухненската маса и мълчим. Понякога той се опитва да ме разсмее:
— Представяш ли си, ако бяхме в онзи апартамент? Калоян щеше да има своя стая, а ти — истинска кухня!
— Не ми напомняй — отвръщам аз и усещам как очите ми се пълнят със сълзи.

Майка ми идва понякога на гости. Винаги носи нещо сладко за Калоян и се държи така, сякаш нищо не се е случило. Един ден не издържах:
— Мамо, защо го направи? Защо даде апартамента на Георги?
Тя ме погледна с онзи неразбиращ поглед:
— Ти имаш семейство, Петър е стабилен човек. Георги е сам, трябва да му помогна.
— А ние? Калоян няма дори къде да си нареди играчките!
— Ще се оправите. Винаги сте били силни.

Тези думи ме убиха. Силни… Колко още трябва да бъда силна? Когато вечер гледам как Калоян спи на разтегателния диван до нашето легло, сърцето ми се къса. Искам той да има свое място, да може да покани приятелчета, да не се срамува от дома си.

Петър започна да работи допълнително — кара такси нощем. Аз шия дрехи у дома за съседките. Събираме пари за по-голямо жилище, но цените в София са безумни. Понякога си мисля дали не сгрешихме, че останахме тук. Може би трябваше да заминем за чужбина като толкова други…

Една вечер Георги дойде при нас. Беше гузен:
— Знам, че ви е трудно… Ако искате, може Калоян да идва у мен да играе.
Петър го изгледа студено:
— Не ни трябват подаяния.
Аз само кимнах. Не можех да говоря — гневът и обидата ме бяха стиснали за гърлото.

Съседите ни често се чудят как се справяме. Една баба от втория етаж веднъж ме спря на стълбите:
— Мило момиче, животът не е справедлив. Но ти си борбена! Ще видиш — ще изгрее слънце и над вашия дом.

Понякога вярвам в това. Друг път — не мога да дишам от безсилие. Майка ми продължава да настоява, че е постъпила правилно:
— Когато остарееш, ще разбереш — казва тя.
Но аз не искам да чакам старостта си, за да видя справедливост.

Калоян расте бързо. Вече пита защо няма своя стая като другите деца от детската градина. Понякога го чувам как шепне на плюшеното си мече:
— Когато порасна, ще имам голяма стая!

С Петър се караме все по-често. Той обвинява майка ми, аз — съдбата. Понякога се чудя дали любовта ни ще издържи на това напрежение. Но после виждам Калоян — усмихнат въпреки всичко — и знам, че трябва да продължим.

Веднъж сънувах, че сме в нов дом — светъл, просторен, с балкон и много цветя. Калоян тича из стаите и се смее. Събудих се с усмивка… и после заплаках.

Сега пиша тази история с надежда някой да ме разбере. Да сподели болката ми или поне да каже: „Не си сама!“ Защото понякога най-страшното е самотата сред близките хора.

Кажете ми — има ли справедливост в този свят? Или просто трябва да приемем съдбата си и да се борим докрай?