Майка ми иска да живея нейния живот, а не моя

– Не, няма да облека тази рокля, мамо! – гласът ми трепереше, докато държах в ръце синята рокля, която майка ми бе избрала за интервюто ми за работа. Беше неделя сутрин, а слънцето едва се прокрадваше през пердетата на малкия ни апартамент в Люлин. Майка ми стоеше срещу мен с ръце на кръста, очите ѝ – две остриета, които сякаш разсичаха всяка моя мисъл.

– Какво значи „няма“? Ти не разбираш ли, че хората гледат първо външния вид? Ако не се облечеш прилично, няма да те вземат никъде! – изсъска тя. В този момент се почувствах отново на шест – малко момиченце, което не смее да каже „не“.

Но вече не бях дете. Бях на 27. И все пак, всеки мой избор – от дрехите до приятелите, от работата до храната – минаваше през нейното одобрение. Понякога се чудех дали изобщо има нещо мое в живота ми.

– Мамо, това е моето интервю. Моля те, остави ме сама да реша какво да облека. – Гласът ми беше тих, но твърд. Тя ме погледна така, сякаш съм я предала.

– Когато аз бях на твоята възраст, вече имах семейство и дете! А ти още живееш при мен и не можеш една рокля да избереш! – думите ѝ ме пронизаха. Знаех, че ще последва тишина, натежала от разочарование.

Влязох в стаята си и затворих вратата. Седнах на леглото и се загледах в снимките по стената – аз и майка ми на морето в Несебър, аз с диплома в ръка след завършването на университета. На всяка снимка тя беше до мен – усмихната, горда… или поне така изглеждаше.

Телефонът ми иззвъня. Беше Ива – най-добрата ми приятелка.

– Как е положението? Готова ли си за интервюто? – попита тя.

– Ако знаеш само… майка ми пак настоява да облека онази синя рокля. Не знам какво да правя вече. Чувствам се задушена.

– Знам я твоята майка… Но ти трябва да ѝ покажеш, че си пораснала. Иначе цял живот ще живееш по нейните правила.

Затворих телефона и се загледах в гардероба. Избрах бяла риза и черен панталон – класика, която ме караше да се чувствам уверена. Излязох от стаята и срещнах погледа на майка ми.

– Пак ли ще правиш каквото си знаеш? – попита тя с горчивина.

– Да, мамо. Защото това е моят живот.

Тя се обърна рязко и започна да мие чиниите с такава сила, че водата пръскаше навсякъде. Аз излязох от апартамента с усещането, че съм предала най-близкия си човек… но и с надеждата, че може би най-сетне започвам да живея своя живот.

Интервюто мина добре. Върнах се у дома с усмивка, но още от входа усетих напрежението във въздуха. Майка ми седеше на масата с чаша чай и гледаше през прозореца.

– Как мина? – попита без да ме погледне.

– Добре беше. Мисля, че ще ме вземат.

– Ако беше облякла синята рокля, сигурно щеше да е още по-добре… – прошепна тя.

Седнах срещу нея и за първи път от години ѝ казах всичко:

– Мамо, обичам те. Но повече не мога така. Имам нужда да взимам решения сама. Имам нужда да сгреша сама, ако трябва. Не мога цял живот да живея по твоите правила.

Тя замълча дълго. После избърса сълза от окото си:

– Аз просто искам най-доброто за теб…

– Знам. Но най-доброто за мен може да не е това, което ти мислиш.

Тази вечер заспах с усещането за свобода и вина едновременно. На следващия ден получих обаждане – бяха ме приели на работа. Радостта ми беше огромна, но когато споделих новината с майка ми, тя само кимна и каза:

– Внимавай какво правиш там…

Минаха седмици. Започнах новата работа, запознах се с нови хора, започнах да мечтая за собствено жилище. Но всяка вечер, когато се прибирах у дома, усещах погледа ѝ върху себе си – изпълнен с тревога и недоверие.

Една вечер я чух да говори по телефона със съседката:

– Не знам какво стана с това момиче… Откакто започна работа, сякаш не е моята дъщеря…

Сърцето ми се сви. Дали някога ще ме приеме такава, каквато съм? Дали ще спре да ме контролира? Или винаги ще бъда малкото момиче в синята рокля?

Понякога се чудя: колко от нас живеят живота си според очакванията на родителите си? И кога идва моментът да кажем „стига“ и да поемем по своя път?