Майка ми ме проклина, защото не помагам с болния си брат

– Ти си най-голямата ми грешка! – крещеше майка ми през вратата, докато аз трескаво тъпчех дрехите си в раницата. – Ако не беше ти, всичко щеше да е различно! Защо не можеш да бъдеш като нормалните деца? Защо не помагаш на брат си, а само мислиш за себе си?

Сълзите ми се стичаха по бузите, но вече не можех да ги спра. Бях на осемнайсет, току-що завършила гимназията в нашия малък град край Пловдив, и единственото, което исках, беше да избягам. Да избягам от нея, от виковете, от болката, от вината, която ме преследваше всяка вечер, когато чувах как брат ми кашля в съседната стая, а майка ми ме гледа с онзи поглед – сякаш аз съм виновна, че той е болен.

Брат ми, Дани, беше с церебрална парализа. Откакто се помня, майка ми живееше само за него. Аз бях сянка – момичето, което трябва да помага, да носи, да чисти, да готви, да се грижи, да не иска нищо за себе си. Всяка вечер, когато се прибирах от училище, ме чакаха задачи: „Измий чиниите!“, „Смени памперса на Дани!“, „Изведи го на разходка!“. Ако закъснеех с домашните, тя се ядосваше. Ако се усмихнех на някое момче, тя ме наричаше „разпусната“ и „безотговорна“.

В онази последна вечер, когато си тръгнах, майка ми ме проклинаше. „Дано никога не намериш щастие! Дано и теб те застигне болестта!“. Не можех да повярвам, че една майка може да каже такива неща на детето си. Но тя го направи. И аз си тръгнах. Отидох при приятелка в Пловдив, намерих си работа в кафене и започнах да уча в университета задочно. Мислех, че ще започна нов живот, че ще мога да дишам свободно.

Но майка ми не ме остави. Първо започна да ми звъни. Не вдигах. После започна да ми пише съобщения – първо на Viber, после на Messenger, после на SMS. Всяко съобщение беше по-грозно от предишното. „Кучко, как можа да ме изоставиш?“, „Дано умреш сама!“, „Дано никога не родиш!“. Блокирах я навсякъде, но тя намираше нови номера, нови профили. Понякога се събуждах посред нощ, защото телефонът ми вибрираше – ново съобщение, нова порция омраза.

Първите месеци не можех да спя. Всяка вечер се питах: „Аз ли съм лошата?“. Виждах Дани в съня си – как ме гледа с големите си сини очи, как протяга ръка към мен, а аз не мога да му помогна. Виждах майка ми – как плаче, как ме проклина, как се срива на пода. В работата бях разсеяна, правех грешки, колежките ми питаха дали всичко е наред. Не можех да им кажа истината. Кой би повярвал, че една майка може да мрази детето си толкова много?

Един ден, докато сервирах кафе на една възрастна жена, тя ме погледна и каза: „Мило дете, ти си много тъжна. Какво ти тежи на сърцето?“. Разплаках се пред нея, разказах й всичко. Тя ме прегърна и каза: „Ти не си виновна. Не можеш да носиш целия свят на гърба си. Понякога трябва да мислиш и за себе си.“

Опитах се да повярвам в думите й. Започнах да ходя на психолог. Говорих за вината, за страха, за омразата, която усещах към майка си, но и за любовта, която все още изпитвах към Дани. Писах му писма, които никога не изпратих. Понякога се чудех дали той ме помни, дали ми е ядосан, дали разбира защо съм си тръгнала.

Майка ми не спираше. Понякога ми изпращаше снимки на Дани – как лежи в леглото, как плаче, как е болен. Пишеше: „Виж какво направи! Виж как страда заради теб!“. В други дни ми пишеше, че ще ме изтрие от живота си, че вече нямам семейство. Веднъж дори дойде в кафенето, където работя, и направи скандал пред всички. Крещеше, че съм неблагодарна, че съм я предала, че съм убила брат си. Колежките ми я изгониха, а аз се разтреперих цялата. След това две седмици не излизах от квартирата си.

С времето започнах да се събирам. Намерих приятел, Петър, който ме обичаше такава, каквато съм. Разказах му всичко. Той ме прегърна и каза: „Ти не си виновна. Ти си жертва. Трябва да се научиш да прощаваш на себе си.“ Опитах се. Но майка ми не ми даваше покой. Дори когато смених номера си, тя намери начин да се свърже с мен – чрез роднини, чрез приятели, дори чрез непознати във Facebook.

Понякога се чудя дали някога ще ми прости. Дали някога ще разбере, че и аз съм човек, че и аз имам нужда от любов, от подкрепа, от разбиране. Дали някога ще спре да ме обвинява за всичко лошо, което се е случило в живота й. Понякога се чудя дали аз някога ще мога да й простя за всичко, което ми причини.

Сега, когато минавам покрай майки с деца в парка, се питам: „Дали някога ще мога да бъда майка? Дали ще мога да обичам детето си така, както аз не бях обичана?“. Понякога се страхувам, че ще повторя нейните грешки. Друг път си казвам, че ще бъда по-добра. Че ще дам на детето си всичко, което на мен ми липсваше.

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да се върнете при майка си, въпреки всичко? Или бихте избрали себе си, както направих аз?