Майка ми мисли само за внука на брат ми: Историята на това как се научих да казвам „стига“

– Магдалена, трябва да помогнеш на брат си. Не може така, детето му да не отиде на море! – думите на майка ми прорязаха тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, стискайки чашата с чай, а дъщеря ми Лилия тихо си пишеше домашните на масата. В този момент усетих как гневът и болката се смесват в гърдите ми, но не казах нищо. Погледнах към Лилия – очите ѝ бяха вперени в тетрадката, но знаех, че слуша всяка дума.

– Мамо, ти знаеш, че тази година не можем да си позволим почивка. – Гласът ми трепереше, но се опитвах да звуча спокойно. – Лилия също иска да отиде на море, но не смеят да поиска, защото знае, че не можем.

Майка ми махна с ръка, сякаш думите ми нямаха никакво значение.

– Лилия е голяма вече, ще разбере. А и ти винаги си била по-силна, ще се справиш. Но малкият Георги… той е още дете, а брат ти и снаха ти толкова се мъчат. Не можеш ли да помогнеш?

В този момент сякаш всичко, което бях трупала с години, избухна вътре в мен. Спомних си всички онези рождени дни, когато подаръците за Георги бяха по-големи, когато майка ми винаги намираше време да отиде на училищното тържество на братовчед ми, но никога не идваше на представленията на Лилия. Спомних си как винаги, когато имах нужда от помощ, тя беше заета, но за брат ми – винаги намираше време и сили.

– Мамо, не е честно! – избухнах. – Винаги искаш да помагам на брат ми, винаги мислиш първо за него и за Георги! А Лилия? А аз? Защо никога не питаш как сме ние?

Майка ми ме погледна с изненада, сякаш за първи път чува подобни думи от мен. Лилия вдигна глава и очите ѝ се напълниха със сълзи. В този момент разбрах, че не мога повече да мълча.

– Магдалена, не говори така! – гласът на майка ми стана остър. – Ти винаги си била по-силната, по-умната. Знаеш, че брат ти има нужда от повече подкрепа. А и Георги е толкова мило дете…

– А Лилия? – прекъснах я. – Тя не е ли мило дете? Тя не заслужава ли същата любов и внимание? Защо винаги трябва да се чувства по-малко важна?

Майка ми замълча. За първи път видях колебание в очите ѝ. Но после отново се върна към обичайния си тон:

– Не преувеличавай, Магдалена. Всички деца са ми еднакво скъпи. Просто… така се случва понякога.

– Не, мамо. Не е така. – Гласът ми беше твърд. – Време е да спреш да искаш от мен да се жертвам за брат ми. Време е да видиш и нас. Лилия има нужда от баба си. Аз имам нужда от майка си. Но ако не можеш да ни дадеш това, поне не ме карай да се чувствам виновна, че не мога да помогна на брат ми.

В този момент Лилия стана и ме прегърна. Усетих как ръцете ѝ треперят, а сълзите ѝ мокрят рамото ми. Майка ми стоеше насреща ни, объркана и ядосана, но вече не можеше да отрече истината.

След този ден нещата се промениха. Майка ми започна да идва по-рядко у дома, а когато идваше, беше по-тиха, по-затворена. Брат ми ми се обади, за да ми каже, че съм егоистка, че не разбирам какво е да си в нужда. Но аз вече не се чувствах виновна. За първи път в живота си бях казала „стига“.

Лилия започна да се усмихва повече. Започнахме да прекарваме повече време заедно – разходки в парка, домашни киновечери, малки радости, които преди сякаш не забелязвах. Видях как дъщеря ми разцъфтява, когато усеща, че е важна, че я обичам безусловно.

Понякога, когато вечер седя сама на балкона, се питам дали някога майка ми ще разбере какво е причинила. Дали ще осъзнае, че любовта не трябва да се дели, че всяко дете заслужава да бъде обичано еднакво. Но вече не чакам отговор. Вече знам, че понякога трябва да се изправиш срещу най-близките си, за да защитиш себе си и детето си.

– Дали някога ще спрем да се борим за любовта на родителите си? Или просто трябва да се научим да обичаме себе си първи? Как мислите вие?