Майка ми отказва да гледа децата ми, а аз трябва да оцелея: Изповедта на една самотна майка от Пловдив

— Мамо, моля те, само този път. Не мога да ги оставя сами, а трябва да отида на работа — гласът ми трепереше, докато стисках телефона с две ръце. Чувах как дъщеря ми Виктория плаче в другата стая, а близнаците се караха за някаква играчка.

— Не мога, Мария. Имам си достатъчно грижи. Ти си майка, твоя работа е да се оправяш — отговори майка ми с онзи студен тон, който ме караше да се свивам още от дете.

Затворих телефона и се облегнах на стената. Сълзите ми сами потекоха. Бях останала вдовица преди година — Пламен загина в катастрофа на магистралата между Пловдив и София. Оттогава всичко се срина. Започнах работа като продавачка в кварталния магазин, но заплатата стигаше едва за сметките и хляба. Детската градина беше скъпа, а баба им — моята майка — отказваше да ги гледа дори за час.

Всяка сутрин беше битка. Събуждах се в 5:30, приготвях закуска, обличах тримата, водех ги до училище и градина. После тичах на работа, където шефката ми, госпожа Димитрова, постоянно мърмореше:

— Мария, пак закъсня! Ако не ти трябва работата, кажи!

Преглъщах обидите и работех до изнемога. Вечер прибирах децата, готвех, помагах с уроците. Когато всички заспиваха, оставах сама с мислите си. Често се питах: „Къде сбърках? Защо майка ми не ме подкрепя?“

Една вечер Виктория ме попита:
— Мамо, защо баба не идва вече?

Не знаех какво да кажа. Как да обясня на седемгодишно дете, че собствената ѝ баба я избягва? Че предпочита да гледа турски сериали и да ходи на кафе с приятелки, вместо да помогне на единствената си дъщеря?

— Заета е, миличка — излъгах тихо и я прегърнах.

Веднъж събрах смелост и отидох при майка ми. Тя живееше в съседния квартал — просторен апартамент с две спални и огромна тераса. Посрещна ме с въздишка:

— Какво пак?

— Мамо, не издържам вече. Моля те, само няколко часа седмично… Децата имат нужда от теб.

Тя ме изгледа строго:
— Аз съм си гледала детето навремето без чужда помощ. Ти също можеш. Не съм длъжна.

Излязох разтреперана. По пътя към вкъщи си мислех за всички онези години, когато бях малка и болна, а тя ме оставяше сама вкъщи, защото „трябва да работи“. Сега историята се повтаряше — само че аз бях тази, която трябваше да избира между работа и децата си.

В квартала хората шушукаха зад гърба ми:
— Горката Мария… сама с три деца…
— А майка ѝ? Защо не помага?

Понякога срещах съчувствие — съседката леля Пенка ми носеше супа или взимаше близнаците за час-два. Но това не беше решение.

Една сутрин близнаците се разболяха. Треска, кашлица… Нямаше кой да ги гледа. Обадих се на шефката:
— Госпожо Димитрова, децата са болни… Мога ли да остана вкъщи?

— Ако не дойдеш утре, търси си друга работа! — изсъска тя.

Седнах на пода в кухнята и заплаках. Чувствах се безполезна майка и още по-безполезна дъщеря. В този момент телефонът звънна — беше бащата на Пламен.

— Марийче, ако имаш нужда от нещо… Знам, че не сме близки, но мога да взема Виктория за уикенда.

За първи път от месеци някой протегна ръка без условия. Приех помощта със сълзи на очи.

С времето започнах да разчитам повече на себе си и на хората около мен — приятели от детството, съседи. Майка ми остана далечна и студена. Понякога я виждах на пазара — поглеждаше ме бегло и подминаваше.

Една вечер седнах до прозореца с чаша чай и си помислих: „Дали някога ще ми прости? Или аз трябва да простя първа? Защо в България толкова често семейството е източник на болка вместо опора?“

А вие как бихте постъпили на мое място? Простихте ли на родителите си или още чакате тяхната прошка?