Майка ми, сестра ми и битката за дом, който не беше мой

„Ти винаги избираш нея!“, извиках през сълзи, докато вратата на кухнята се затръшна зад гърба ми. Майка ми стоеше до прозореца, с ръце, стиснати в юмруци, а сестра ми – Мария – се беше свила на стола до масата, с поглед вперен в пода. Зет ми – Данчо – мълчеше, сякаш не беше част от нашето семейство, а просто случаен свидетел на поредната ни семейна буря.

Не знам кога започна всичко това. Може би още когато баба почина и майка остана сама в голямата ни къща в Пловдив. Тогава тя реши да покани Мария и Данчо да се нанесат при нея – уж за да ѝ правят компания, уж за да ѝ помагат. А аз? Аз си имах малък апартамент под наем в Кючук Париж и рядко се прибирах. Но с времето започнах да усещам как нещо се изплъзва между пръстите ми – домът, майка ми, дори спомените от детството.

Първите месеци всичко изглеждаше наред. Майка беше щастлива, че не е сама. Мария ѝ готвеше любимата леща, Данчо оправяше градината. Но после започнаха дребните кавги – кой ще ползва пералнята, кой ще плати сметките, кой ще вземе последното парче баница. Майка винаги взимаше страната на Мария. „Тя е по-малка, по-крехка е“, казваше ми по телефона. „Ти си силна, ще се оправиш.“

Седмица след седмица усещах как се превръщам в страничен наблюдател на собствения си живот. Веднъж, когато отидох да взема някои от старите си книги от къщата, Мария ме посрещна с думите: „Моля те, не влизай в стаята ни без да почукаш.“ Стаята ни? Това беше моята детска стая! В нея още стоеше плюшеното ми мече от първи клас.

Опитах се да говоря с майка. „Мамо, чувствам се изолирана. Все едно вече нямам място тук.“ Тя въздъхна тежко: „Не бъди егоистка, Ели. Ти си голяма жена вече.“

С времето отношенията между Мария и Данчо също се обтегнаха. Данчо започна да се прибира все по-късно от работа, а Мария се оплакваше на майка ми от всичко – че не ѝ помага с домакинството, че харчи много пари за цигари, че не я разбира. Майка ми я защитаваше безрезервно: „Той е мъж, не разбира женските грижи.“

Една вечер получих обаждане от майка: „Ели, ела веднага! Мария плаче, Данчо пак е избухнал.“ Когато пристигнах, заварих Мария разплакана на дивана, а Данчо седеше навън на терасата с бутилка ракия. Майка ми ме погледна с надежда: „Може би ти ще ги оправиш.“

Седнах до Мария и я прегърнах. „Какво стана?“ Тя само поклати глава: „Не мога повече тук. Всички ме обвиняват.“

Излязох при Данчо. „Какво става, бе човек?“ Той въздъхна: „Не издържам вече. Твоята майка все я защитава. Аз съм виновен за всичко.“

В този момент осъзнах колко дълбоко е пропаднала нашата семейна лодка. Всички бяхме заседнали в един дом, пълен с призраци на миналото и неизказани думи.

На следващата сутрин събрах всички в хола. „Така повече не може!“, казах твърдо. „Мамо, ти трябва да разбереш, че като обгрижваш Мария до безкрайност, ѝ вредиш. Данчо има нужда от уважение. А аз… аз имам нужда от дом.“

Майка ми избухна: „Ти не знаеш какво е да си сама! Не знаеш какво е да загубиш всичко!“

Погледнах я през сълзи: „Знам какво е да загубиш майка си още докато тя е жива.“

Мария ме хвана за ръката: „Извинявай… Не исках да ти взема мястото.“

Данчо кимна: „И аз съм виновен. Всички сме виновни.“

След този разговор нещата започнаха бавно да се променят. Мария и Данчо решиха да си потърсят собствено жилище под наем. Майка ми остана сама отново, но този път започна да ме кани по-често на гости – само двете.

Понякога вечер сядаме на терасата и гледаме светлините на града. Тя мълчи дълго, после прошепва: „Прости ми.“ А аз ѝ стискам ръката и се чудя – дали някога ще успея напълно да простя? Или домът винаги ще бъде място на болка и пропуснати възможности?

А вие… бихте ли простили? Или бихте избрали гордостта пред семейството?