Майка ми свекърва – между любовта и лудостта

– Не, не, не може да бъде! – изкрещях вътрешно, докато държах телефона в ръка. Гласът на майката на Петър звучеше толкова решително, че не оставяше място за съмнение: „Мила, няма къде да отида. След операцията на крака не мога да се оправям сама. Ще дойда при вас за известно време.“

В този момент всичко в мен се сви. Знаех, че Петър ще каже „няма проблем“, защото той е такъв – добър, мекушав, винаги готов да помогне. Но аз? Аз вече едва се справях с работата, децата, домакинството и вечните ни финансови тревоги. Как щях да понеса още един човек под нашия покрив, особено нея – жената, която винаги намираше повод да ме критикува?

Седнах на ръба на леглото и се загледах в стената. Спомних си първата ни среща с нея – как ме изгледа от глава до пети и каза: „Петре, можеше и по-добре да си избереш.“ Оттогава минаха осем години, но сякаш нищо не се беше променило.

Вечерта, когато Петър се прибра, го посрещнах с думите:
– Майка ти иска да се нанесе при нас.
Той въздъхна тежко:
– Знам. Говорих с нея. Няма друг избор.
– А ние? Ние имаме ли избор? – гласът ми трепереше.
– Моля те, Мария, тя е сама. Не можем да я оставим.

Това беше началото на края на спокойствието ми. Още първата сутрин след пристигането ѝ започнаха забележките:
– Мария, защо не си оправила леглата на децата? – или – Тази супа е прекалено солена.
Петър се опитваше да балансира, но все по-често се затваряше в себе си. Децата усещаха напрежението и започнаха да се карат за най-малкото.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как свекърва ми говори по телефона с някоя приятелка:
– Не знам как ще издържа тук. Мария е толкова студена. Не е като мен – аз винаги съм била домакиня.

Сълзите ми потекоха безшумно. Чувствах се като чужда в собствения си дом. Опитах се да говоря с Петър:
– Не издържам повече. Или тя си тръгва, или аз.
Той ме погледна с отчаяние:
– Моля те, още малко. Ще ѝ стане по-добре и ще си тръгне.
– А ако не си тръгне? Ако остане завинаги?

Започнах да търся решения. Разглеждах обяви за малки апартаменти под наем, смятах бюджета ни до стотинка. Но всичко беше непосилно скъпо. Говорих със сестра ѝ в Пловдив – тя отказа категорично: „Аз имам свои проблеми.“

Една сутрин свекърва ми ме хвана за ръката:
– Мария, знам, че ти е трудно с мен. Но и на мен не ми е лесно. Не искам да ви преча.
За миг видях в очите ѝ страх и самота. Сърцето ми омекна, но после пак се втвърди – не можех да понеса повече напрежение.

В неделята седнахме всички заедно на масата. Децата мълчаха, Петър гледаше в чинията си.
– Трябва да говорим – казах аз. – Не можем така повече. Всички страдаме.
Свекърва ми наведе глава:
– Ако искате, ще отида в старчески дом…
Петър скочи:
– Не! Никога!
Аз го прекъснах:
– Може би има друг начин. Можем ли да намерим жена за помощ няколко пъти седмично? Или поне някой ден от седмицата тя да е при сестра ти?

Започнаха спорове, обвинения, сълзи. В крайна сметка решихме да опитаме с помощница – макар и трудно финансово. Свекърва ми прие с облекчение. Постепенно напрежението намаля, но белезите останаха.

Сега често се питам: Кога семейството се превръща от подкрепа в бреме? И има ли граница между дълга към близките и правото на собствен живот?

А вие как бихте постъпили? Ще жертвате ли спокойствието си заради семейството или ще поставите граници?